Защото те четях с душа
с душата те и пишех -
безкраен мъж от синева,
от слънце, дъжд и всичко,
което случваше се с мен
oтдавах го на тебе,
със утрото на всеки ден
събуждах се потребна
да бъда, с думи да създавам,
да съм добра и цветна.
Да дишам, да те продължавам,
да отразявам светлото,
да бъда сянка, ехо, гръм
на всяка твоя мисъл,
да чувам твоето сърце,
да му долавям ритъма.
Да бъда някак теб, до теб
макар далеч от тебе...
Защото те четях с душа
във мен гнездяха лебеди,
недопустимо бели, чисти
постигаха водата...
Душата ми във тези мигове
целуваше душата ти.
А всъщност няма хора-лебеди
и бялото е относително.
Когато пишеш със душа
изгубваш се от птици.
