Няколко думи за ашурето

Ашуре - винаги ми е харесвала думата. Навремето ( ехееей, преди половин живот) учехме за Ашурбанипал и огромната му библиотека, беше първи семестър "История на Стария свят" при Стела Монева, мноого я въртяхме онази част на света - Асирия, Вавилония, Месопотамия, Тигър, Ефрат и това засукано име на владетел,  който събирал книги, ама книги - глинени плочки! Клинописи. Представете си библиотеката. Освен него ми е останал от онова време в главата и Хамурапи - и неговото име си го бива, библиотеката му също.
Нищо общо с ашурето засега, освен, че жито също се е съхранявало в такива големи глинени съдове, както и плочките - таблички с онези древни епоси. Житото и книгите са храна за душата. Знае се, че при помен душите на мъртвите приемат единствено житото от раздавката. Подсъзнателно свързвам думите. За произхода на думата на десерта ашуре, разбрах, че е турска дума за варено жито. Обаче освен това го свързвам и с "разбира се" откак сме се поанглоезичили и изобщо за мен ашуре е една красива, разбрана и умна дума.

Често правя жито през последните години. Не е лесно. Особено да го докарам пръхко и ронливо. Накисвам го, варя, подсушавам  - купих си кухненски кърпи специално за целта. Смесвам го с натрошени орехи, бисквити, лимонова кора, пудра захар. Понякога с локум и бонбони. Помня навремето, през детството, в белите пластмасови чашки с жито за помен имаше бонбони "Детска радост". Малко ме е стряскало това с детската радост в житото за помен. Ама това впоследствие...Навремето ми харесваше да откривам цветните бонбони из житото.
Та да си дойдем на ашурето. Откак повечко купувам жито правя и от него. Обаче не го претривам през сито. Просто го накисвам, сварявам ( подслаждам) и добавям разтвореното нишесте - да се сгъсти. После орехчета, канела...малко нарязани сушени плодове - абе става десерт за чудо и приказ. Полезен хем!

тук съм го оформила като правоъгълна торичка в една форма за козунак


                                           

грис-халвата също ни е любим десерт, който предпочитам да приготвям

И двата десерта ще правя тепърва по-често, като най-подходящи за постите.

Благи заговелки и леки пости!

Жабката Жоржета - история с приказка

Тази приказка е от първите, които съм писала. Има - няма, преди осем години. Много бързо минава времето - колкото и да внимавам, изплъзва ми се, бърза, бяга. Много бързо бяга.
Героите от приказката ми се появиха и напомниха за себе си съвсем наскоро. Първо Жабер - видях го преди месец в един магазин и си го взех. А снощи Мария Донева беше така щедра да ми подари Жоржета. Такава кипра жабка, веднага я познах!  Тутакси я събрах с жабока и това е един щастлив  финал на тяхната приказка извън приказката.


Не на края на земята, а малко по-насам, имало едно жълто-зелено блато. Там живеела жабка на име Жоржета Зелената шапка. Тя си имала жабешки татко Жоро и майкa, наречена Жулиетка Зелената плетка. 
Живеели си тримцата в това блато дружно и благато. В жабуняка крякали и скачали, докато един ден Жоржета Зелената шапка не решила да се омъжи. 
Младите жабки са много капризни, нашата не правела изключение - като всяка женска жабка си имала мечта - жабешки принц да я вземе, на сватбено пътешествие да я заведе до Голямото Зелено Блато, там на слънце да се пече, седнала на лист от водна лилия, а като й припече – да цамбурне във водата, да поплува, после да излезе на брега, да подскача и да си хапва богато. 
Желанията на Жоржета били закон в мокрия жабешки дом. Таткото Жоро написал обява на лист от папур за местната преса: 
"Внимание, внимание! Търси се принц за Жоржета Зелената шапка. По възможност светлозелен, обезпечен и да знае чужди езици". 
Явили се трима кандидати от другото блато: Жабор, Жабур и Жабер. 
Мама и татко избрали Жабер, защото той знаел езика на Голямото Зелено блато, и Жулиета също избрала него, защото имал най-голяма уста и можел повече да се усмихва. 
Направили жабешка сватба, оженили се и заминали на пътешествие до Голямото Зелено Блато. Жоржета Зелената шапка, като всяка разглезена жабка, искала само да яде, да спи и да се забавлява, а Жабер искал жена му да готви, предимно желирани пеперуди и водни кончета, сутрин с кафенце от тиня да го буди, да бъде грижовна съпруга и добра бъдеща майка. 
- Кррря, кррря! – казвал Жабер, което на жабешки език значело: "Слагай да ям, слагай да ям! "
- Ква-ка-как, ква-ка-как? – питала Жулиета. 
- Уърк, уърк – отговарял Жабер, което на езика на Зеленото блато означавало: Работа, работа! 
Жалко, че никой не се ражда научен. Жоржета поплакала малко и се обадила по джиесема на татко Жоро, който я съжалил и й казал: 
- Ерра, ерра! – тоест - ела си, ела си! 
Върнала се натъжена Жоржета Зелената шапка, а мама Жулиета Зелената плетка се заела с нелеката задача да я учи да домакинства. Жабер обещал да почака четири пъти, защото иначе Жоржета била много женствена и мила жабка и само дето не можела да готви и да му глади зеления панталон. 
След четири пъти по толкова отново се събрали. 
Жоржета вече можела да готви желирани пеперуди и водни кончета, както и да глади зеления панталон и даже зелената вратовръзка на Жабер. 
И заживели по жабешки славно, защото който знае да се оправя, всичко му е забавно и животът му е щастлив и лесен като жабешка песен. 
А Жоржета Зелената шапка останала в приказките, защото била не жабка, а чудо и защото била разбрала най-важното: от живота не може само да се очаква, трябва и да се дава. 
Скок-подскок, скок-подскок, нека ти е за урок! 


примерна песничка на добрата домакиня и млада майка Жоржетка :

"Ква-ква, кря-кря...
Готвя на воля,
гладя добре, 
не съм над 40 -
зелена съм де,
плета малко шапче,
а с левия крак
люлея си жабчето -
няма как, кряк"

                                          

За магданозените кюфтенца и някои други магданозени проявления

"Китка-китка магданоз,
кой излезе първи - тоз!"

Една от най-популярните броилки в детството...В света на игрите още съм нямала отношение към магданоза като подправка. Изобщо не го познавах в кухненското му прoявление. Детски безгрижни години... По-натам развих вече чувство близко до отвращение към зеления и не винаги свеж спътник на кюфтета, салати, таратор (особено в таратора) и го вадех и отделях настрана от всякаквите там, подправени с него, ястия. По летните лагери имах чести, нежелани, но неизбежни обедни срещи с негово магданозено натрапничество. Никак не понасях салата и/или таратор с накълцан отгоре магданоз. Поне докато не родих дъщеря ми и тя от първата си салата ( дето се вика) обикна този същия магданоз до степен да го обира и от нашите салати, и от гарнитурите - където го сервират дори на стръкче, и си го пасеше с голямо удоволствие, което ама никак не разбирах...Заради нея обаче започнах да го употребявам в кухнята и постепенно го приех. Особено в кюфтетата. Към днешна дата не признавам пържени кюфтета без магданоз и лук (повечко и от двете, колкото може ситно накълцани). Още повече се привързах към изцяло магданозените кюфтета. За тях ме "светна" Славян Радев преди  седем-осем години и в началото не приех сериозно това, че може само от магданоз да се направят изключително вкусни кюфтета. Струва ми се, че мина поне година докато опитам да направя от тях. Все още с едно недоверие и съмнение, че нещо ще се получи. Е, получи се! И то не нещо, а НЕЩО! Можело, значи, да се направи от две китки магданоз, две яйца, малко сирене и четири-пет лъжици брашно истинско кулинарно бижу. Магданозено...така де, изумрудено колие направо ти иде да си подредиш в чинията...да му се порадваш минута-две преди да изчезне.
Оттогава ги правя често. Поне веднъж месечно. Магданоз има през цялата година. Единствената не дотам приятна работа е кълцането му. Гледам да е добре наситнен, особено дръжките. Ако не ви се ситнят дръжки от тях може да си сварите чудесна отвара за почистване на кожата на лицето. И на кубчета лед става. Понякога за това ги използвам. Става и да ги намачкате за маска. Магданозът има много лечебни свойства и съответно приложения.

Споделям последната си, усъвършенствана рецепта за магданозени кюфтенца.

две китки свеж магданоз
две яйца
четири-пет лъжици галета
сто-сто и петдесет грама сирене
три-четири лъжици натрошени орехови ядки
черен пипер
( примерно - правя ги на око и не съм особено убедена в пропорциите)

Всичко се кълца, смила, натрошава и разбърква с вилица на гъстичка консистенция. Загрява се олио в тиганче. Кюфтенцата се оформят с намазнени лъжици и се изпържват много бързо. Може да се сложат да попият на кухненска хартия. Поднасят се със кисело мляко и чесън. За питието - по избор! Всякак вървят.

снимката ми е безобразна, колкото безобразно вкусни са кюфтенцата - прилагам я само за достоверност - стават!

А за последно магданозено проявление извиквам едно стихотворение, за което предварително се извинявам.

Вълшебното кюфте от магданоз

Защо не е животът прост
като кюфте от магданоз?
С яйце и сирене, с пипер,
със брашънце и с маниер.
Със орехчета за разкошество,
зелено, хрупкаво, разрошено.


Вълшебно е,  от МАгданОз
( римува се с магьосник, Оззз...)

и Ози

(за финален щрих

сега на бързичко приших)

Да си изядеш пръстите

Наближава Хелоуин. Не е празник, който да тача. Дори не съм го отбелязвала, допреди децата да тръгнат на училище. Вече седем-осем-девет години откак Хелоуин се вмъкна и понастани у нас чрез учебниците по английски. Няма лошо -  един празник в повече винаги е добре дошъл. Само ми се ще и будителите ни да бяха толкова популярни у нас, колкото онзи нахилен Jack Pumpkin 
 Миналата година у дома позвъниха малчугани с думите - "Номер или лакомство?". Не бях подготвена:(. Затова пък след това набързо направих "Пръстите на вещицата". Рецептата открих в Крокотак. Наскоро при Люси , попаднах на цяло находище от рецепти за Хелоуин! Тя е истински спец в тази област. Сами ще се убедите! Бързам да споделя откритието си, докато има ден-два за приготвяне на разни ужасяващи сладории и други страховити ястия.

За Вси светии и будителите имам собствена теория, която съм изложила преди време. Препубликувам текста.

Днес по католическия календар е Хелоуин или денят на Вси светии. Празник, останал още от времето на келтите, свързан с края на прибирането на реколтата и междата на която е стъпил последния октомврийски ден. Ден, свързан с огъня, гоненето на злите сили и преминаването в зимата. Преминаване след оттърсване, оставяне на всичко плашещо зад гърба и продължаване напред. На първи ноември празнуваме денят на будителите - онези светли хора, призвани да ръчкат, да не оставят да заспят и да будят вече заспалите души. Едни огнени и харизматични личности, каквито напоследък липсват в нашите интересни времена. Липсват ми лично на мен и ми е мъчно. Нищо случайно, че празниците се допират. Не виждам просто съвпадение, че се преливат и са, аха-аха, на една дата. Уж различни религии, култури и ритуали, различен начин на празнуване, уж става въпрос за твърде различни неща, но от доста време съм убедена, че това е един и същи празник. Ден на различието. Незагаснал древен празник, свързан с оцеляването на човешкото, на искрата в душата. Мое усещане, лично мнение. Ако Хелоуин, образно казано, е тиквения фенер, то денят на будителите е свещта в този фенер. Пламъка, огъня, който трябва да съхраним, който трябва да носим и предадем нататък. Не просто да не спим на 31-и срещу 1-ви, да внимаваме и да гоним злото, а винаги да сме вътрешно будни, нащрек.  Да не се успокояваме.  Да не бъдем особено послушни. Да не оставяме да ни отвличат вниманието с всякакви дивотии, баламосвания, инсценирани паники и безумни веселби и шоу програми.  Дори да си мислим, че не можем да променим нищо, колкото и безнадеждно да изглежда всичко около нас, да продължаваме да носим фенера и да търсим човешкото в човека, да се опитаме да го осветим и извадим от там, където се е свряло. И да внимаваме винаги да има на кого да предадем фенера и свещта.

Честит ни празник!

Палачинка със слон и домашен течен шоколад

А и един цветен летен часовник, който е спрял в август.


Палачинките са една от любимите ни закуски, дори понякога обеди.
Напоследък ги правя с газирана вода - две яйца, сол, малко разтопено масло/олио, брашно и газирана вода. Не много гъста каша, за да се разлее добре и стане тънка палачинка. Ако искаме пък дебела - по-гъста каша. Печем, докато застине сместа, хващаме здраво дръжката на тигана, обръщаме с гъвкаво, въртеливо движение във въздуха и готово! Мажем с масло и трупаме, ако има какво...при нас се излапват почти във въздуха, докато се завъртят и изчезват...Няма ги.
Навремето баба ми печеше истински катми. Забъркваше тесто за тях в голяма синя тенджера поне с 2 килограма брашно, разпалваше огъня в двора, слагаше триножник, пиростия и отгоре голям черен сач. Щом хубаво се нагрееше сача, мажеше със сланинка, забодена на вилица, и изливаше черпаче от сместа. Най-вкусните катми на света!

обичам да разчитам фигурките по гърба на палачинките, забавно гледане на палчинка се получава, тази тук съвсем ми заприлича на рисунка на слон ( дори на мамут), слязла от стените на някоя праисторическа пещера


Бях обещала домашен течен шоколад на сина ми и повече от месец отлагах приготвянето му. Ами лято. Горещо беше за забъркване на такива благинки. Мотах се, шикалкавех, но като ми се постави ребром въпроса - и какво по-точно стана с течния шоколад?, нямаше мърдане.  Помнех , че се слага пудра захар, сухо мляко, масло и хубаво какао. Работих със съставките на тази рецепта, количествата наполовина -

300 гр захар
250 гр сухо мляко
125 гр масло
2 с.л. какао
1 пак. ванилия


  Сложих водичка  (около чаша) на котлона да заклокочи, изсипах захарта ( даже си мисля, че беше кристална)  и добавих маслото. Сухото мляко смесих добре с какаото ( д-р Йоткер)  и на тънка струйка им прибавих сиропа, като здраво бърках. Хубав шоколад стана. Палачинките не му липсваха особено

Лятото брахме предимно грозде. Миналата неделя привършихне с гроздобера. С едно изречение може да се каже - тази година грозде има, да видим сега какво вино ще стане. На село има една много стръмна градина, терасирана е донякъде, но пак е трудната градина. Там растат не особено лесни плодове и зеленчуци, засадени са и елхите, боровете и кипарисите от последните десетина Коледи.


         

това са събрани от градината дарове на последните дни на август, мострички:)

Сърцето на лятото е от диня

Тиквата , както неведнъж държа да споделя, е есенния ми фаворит. Октомврийският първенец. А за лятото това място държи динята. Скоро видях при Бети  красиво поднесени идеи за употребата на този летен дар в сорбе и коктейл . Аз не съм правила опити да я употребявам по различен начин, освен охладена и нарязана на вкусни триъгълни резенчета, е, понякога със сиренце. Бяло саламурено.
Татко имаше една леля, леля Дина. Живееха в Бургас, в една прекрасна стара къща с разскрибуцано дървено стълбище, точно до Грамофонa. Още помня миризмата на коридора и притеснителния звук на боядисаните с грозна кафява блажна боя стъпала, които изведнъж се стесняваха и ставаха триъгълни докато се качвахме и стигнехме високата бяла врата. На тази леля Дина аз съм казвала баба Диня. Баба Диня и дядо Лев - мъжът и се наричал Илия. Помня ги смътно, отдавна са преселници на по-добро (дано!) място. Скоро минах край Грамофона - сега там е почти невъзможно да се мине - тълпата е плътна и почти непропусклива, търся нещо общо с Ленин - Богориди...

Изобщо това с имената на улиците в Бургас ми е странно. Защото никога не съм ги свързвала с личностите, на които бяха наречени. Приемала съм ги и съм ги запомнила с онези имена без никакви питанки да са светвали в глават ми. Kато се прибирах сега в Бургас,  веднъж или два пъти се качих на такси - иначе предпочитам да го вървя този град, да го вдишвам и да си го наглеждам, ама до премала - някъде към 50 000 крачки ми беше рекордът за ден този път, та качвам се по принуда на такси и си караме по един булевард - за мен си е Карл Маркс, казвам го на глас, шофьорът е шокиран - гостенка от миналия век. Та това е булевард "Демокрация". Да ама не. Аз още свиквам с "новите" имена на улици и места като съм си в Бургас така епизодично и за малко. А се оказва, че детството е най-устойчивата част от човешкия живот, детските спомени са най-трайни и неотстъпчиви. Ленин, жълтата къща - баба Диня и дядо Лев.
Баба Диня остана в миналия век, дори в миналото хилядолетие - звучи съвсем стряскащо отдавна, улица Ленин, булевард Карл Маркс, детството ми - всичко е там. Сега се връщам с моите пораснали деца и търся да чуя някоя уличка да ми прошепне с глас от миналото...

Динята си е най-обичания ми летен плод, откак се помня. Може да се конкурира малко с пъпеша, но неговото превъзходство е нетрайно. Временно ме поувлече и пак се връщам към динята. Вероятно заради детството, заради безкрайните лета, увенчани с динени фенери, заради резените, които захапвахме направо с кората и заради петленцата, които любимите ми баби винаги ни отделяха,  щом срежеха диня. Петлето - сърцевината, най-вкусното и без семки място на плода. В живота детството е такова петленце. А сърцето на лятото е от диня. Тези дни си направих един такъв динен комплект. За дните, когато няма да червенее в тавата на масата.

Сърцето на лятото е от диня

Лепне от сладък сок
вътрешността му

Събира
деца със загорели ръце и крака
и мухи
много мухи

Лято има за всички

Облегнати по врати
клекнали на улицата
насядали по стълбите и тротоарите
с резени диня в ръка
всякакви хора ядат и плюят


Живеят лятото
като една сърцевина на диня

Поминуване в жегите (горещници)

Днес е първия ден от горещниците - народно название за дните 15, 16 и 17 юли. Както се очертава тази година няма да са умопомрачителни жегите в средата на юли, прогнозите са за слънчево и топло време, но миналата година...юли и август бяха се слели в един огнедишащ змей.

Аз все пак ще се съобразя с народните вярвания и ще се въздържам от месене и печене на хляб в тези три дни. Виж за къпането едва ли ще устискам до четвъртък....Градушката вече ни удари - на шести юли, и сърцето ми оттогава е със следи от градушка. Мъчително е да гледаш труда си така повреден.  Като пристигнахме по обяд на лозята да видим вредите и видях отблизо удареното грозде, ми се прирева. Постоянно ми се въртеше в главата Яворовото стихотворение, толкова съм стихотворно обременена. Човек с каквото и въображение да е надарен, (колкото и прокълнат) , рядко може в пълнота да си представи какво бедствие е градушката (пък и пожара, наводнението...всичко е било през последните 14 години).  Когато ти се случи, те поразява, направо отвътре те порязва и си казваш  - "Вярно бе, страшна работа!".
Няма смисъл да се тръшкаш. Станалото - станало. Не можеш да се сърдиш на небето. Само се надяваш до гроздобера да се разминава. Да не вали повече. Моля.

                                       

Миналата година беше истинска жега, но лозето иска точно това и гроздето беше сладко и много. Тази година времето си прави каквото си иска - обикновено му се радвам на непредвидимостта, но този път лично ме удари това му своенравие. Не му се радвам чак толкова вече - мъчно ми е и още ближа рани.

Припомних си миналогодишния юли, с далеч по-радостно сърце,  покрай едно стихотворение, което съм писала и няколко снимки. Толкова неща са други оттогава. Човек не предполага колко е безгрижен и щастлив и все гледа нещо да мрънкоти, да се оплаква, да не му е таман. А не трябва така. Благодарна съм за всичко и молитвата ми е - благодаря.

плитките на лука от миналата година - сплетен собственоръчно от мама

                                                     

                                     доматеното сърце на лятото (мамина градинка)


                                         

                                          първото грозде - перла, по това време сме го брали през 2012



Поминуване в жегите




Хванаха ни жегите,
Уроки да не ни хващат...


В жегите поминуваме с хляб, сирене и домати.
Диня. Праскови. Царевица.
Готвя понякога тиквички. Пресни картофи.
Крехък фасул. Пъстри салати.. 
Млечнобял леден таратор с орехи и копър.
Можем да минем с толкова малко.
Добре, че са жегите да ни напомнят
колко голям е хляба,
по челото целунат от юлското слънце.
Колко червени и сочни доматите от градината,
колко красиви плитките на лука,
провесени на стената.
Добре, че са жегите да ни налеят гроздето с такава сладост,
да му дарят великолепен аромат на мед,
та да ухае виното на мед от слънце.

Да! Да! Да! Добре, че са жегите,
които ме изцеждат и хвърлят в постелята
необичайно да мечтая за необичната ми зима
с млечнобял снежен тен и зелени кристалчета за обеци.

Ще минат и жегите.
Добре поминуваме с тях.

юли 2012 г.