Несговорчиви пролети и дъждове, пресладки залези и портокали

И все се разминавам с този дъжд,
лицето му от облака надниква
и се разтваря,скрива се...
Веднъж
ми подари каляска - тиква,
изплетена от слънчеви лъчи,
направена от лъскави камшици -
на капрата и кипреше се кочияш
и теглеха я седем сини птици.
Изпрати ми я онзи дъждоносец,
да го посрещна както подобава,
когато се накани пресен-росен,
когато, все едно, ще се предава...
Да ме намери щом се е смрачило
и втурне се с дъждовната потеря...
Дъждът, със който все ми се мълчи,
дъжд, който е наречен за неделя.

Tози свят е обречен на щастие
под подковата на дъгата,
всеки ден е нов съучастник
във играта на слънце и вятър.
Всеки час има свое присъствие,
всяка синя минута звънка
вгражда своята златна сянка,
четките на секундите тънки
изписват вежди, изплитат мрежи
за улов на зрели залези,
белег от безметежност -
всеки миг в миглите пазим,
всеки миг вдишвам-
издишвам,
пия вятъра,
синевата,
всеки миг като цвете различно
 пълни фарфора на душата.