сряда, 30 октомври 2013 г.

Да си изядеш пръстите

Наближава Хелоуин. Не е празник, който да тача. Дори не съм го отбелязвала, допреди децата да тръгнат на училище. Вече седем-осем-девет години откак Хелоуин се вмъкна и понастани у нас чрез учебниците по английски. Няма лошо -  един празник в повече винаги е добре дошъл. Само ми се ще и будителите ни да бяха толкова популярни у нас, колкото онзи нахилен Jack Pumpkin 
 Миналата година у дома позвъниха малчугани с думите - "Номер или лакомство?". Не бях подготвена:(. Затова пък след това набързо направих "Пръстите на вещицата". Рецептата открих в Крокотак. Наскоро при Люси , попаднах на цяло находище от рецепти за Хелоуин! Тя е истински спец в тази област. Сами ще се убедите! Бързам да споделя откритието си, докато има ден-два за приготвяне на разни ужасяващи сладории и други страховити ястия.





За Вси светии и будителите имам собствена теория, която съм изложила преди време. Препубликувам текста.

Днес по католическия календар е Хелоуин или денят на Вси светии. Празник, останал още от времето на келтите, свързан с края на прибирането на реколтата и междата на която е стъпил последния октомврийски ден. Ден, свързан с огъня, гоненето на злите сили и преминаването в зимата. Преминаване след оттърсване, оставяне на всичко плашещо зад гърба и продължаване напред. На първи ноември празнуваме денят на будителите - онези светли хора, призвани да ръчкат, да не оставят да заспят и да будят вече заспалите души. Едни огнени и харизматични личности, каквито напоследък липсват в нашите интересни времена. Липсват ми лично на мен и ми е мъчно. Нищо случайно, че празниците се допират. Не виждам просто съвпадение, че се преливат и са, аха-аха, на една дата. Уж различни религии, култури и ритуали, различен начин на празнуване, уж става въпрос за твърде различни неща, но от доста време съм убедена, че това е един и същи празник. Ден на различието. Незагаснал древен празник, свързан с оцеляването на човешкото, на искрата в душата. Мое усещане, лично мнение. Ако Хелоуин, образно казано, е тиквения фенер, то денят на будителите е свещта в този фенер. Пламъка, огъня, който трябва да съхраним, който трябва да носим и предадем нататък. Не просто да не спим на 31-и срещу 1-ви, да внимаваме и да гоним злото, а винаги да сме вътрешно будни, нащрек.  Да не се успокояваме.  Да не бъдем особено послушни. Да не оставяме да ни отвличат вниманието с всякакви дивотии, баламосвания, инсценирани паники и безумни веселби и шоу програми.  Дори да си мислим, че не можем да променим нищо, колкото и безнадеждно да изглежда всичко около нас, да продължаваме да носим фенера и да търсим човешкото в човека, да се опитаме да го осветим и извадим от там, където се е свряло. И да внимаваме винаги да има на кого да предадем фенера и свещта.

Честит ни празник!



сряда, 25 септември 2013 г.

Палачинка със слон и домашен течен шоколад

А и един цветен летен часовник, който е спрял в август.


Палачинките са една от любимите ни закуски, дори понякога обеди.
Напоследък ги правя с газирана вода - две яйца, сол, малко разтопено масло/олио, брашно и газирана вода. Не много гъста каша, за да се разлее добре и стане тънка палачинка. Ако искаме пък дебела - по-гъста каша. Печем, докато застине сместа, хващаме здраво дръжката на тигана, обръщаме с гъвкаво, въртеливо движение във въздуха и готово! Мажем с масло и трупаме, ако има какво...при нас се излапват почти във въздуха, докато се завъртят и изчезват...Няма ги.
Навремето баба ми печеше истински катми. Забъркваше тесто за тях в голяма синя тенджера поне с 2 килограма брашно, разпалваше огъня в двора, слагаше триножник, пиростия и отгоре голям черен сач. Щом хубаво се нагрееше сача, мажеше със сланинка, забодена на вилица, и изливаше черпаче от сместа. Най-вкусните катми на света!


обичам да разчитам фигурките по гърба на палачинките, забавно гледане на палчинка се получава, тази тук съвсем ми заприлича на рисунка на слон ( дори на мамут), слязла от стените на някоя праисторическа пещера


Бях обещала домашен течен шоколад на сина ми и повече от месец отлагах приготвянето му. Ами лято. Горещо беше за забъркване на такива благинки. Мотах се, шикалкавех, но като ми се постави ребром въпроса - и какво по-точно стана с течния шоколад?, нямаше мърдане.  Помнех , че се слага пудра захар, сухо мляко, масло и хубаво какао. Работих със съставките на тази рецепта, количествата наполовина -

300 гр захар
250 гр сухо мляко
125 гр масло
2 с.л. какао
1 пак. ванилия


  Сложих водичка  (около чаша) на котлона да заклокочи, изсипах захарта ( даже си мисля, че беше кристална)  и добавих маслото. Сухото мляко смесих добре с какаото ( д-р Йоткер)  и на тънка струйка им прибавих сиропа, като здраво бърках. Хубав шоколад стана. Палачинките не му липсваха особено






Лятото брахме предимно грозде. Миналата неделя привършихне с гроздобера. С едно изречение може да се каже - тази година грозде има, да видим сега какво вино ще стане. На село има една много стръмна градина, терасирана е донякъде, но пак е трудната градина. Там растат не особено лесни плодове и зеленчуци, засадени са и елхите, боровете и кипарисите от последните десетина Коледи.


         


това са събрани от градината дарове на последните дни на август, мострички:)

четвъртък, 8 август 2013 г.

Сърцето на лятото е от диня

Тиквата , както неведнъж държа да споделя, е есенния ми фаворит. Октомврийският първенец. А за лятото това място държи динята. Скоро видях при Бети  красиво поднесени идеи за употребата на този летен дар в сорбе и коктейл . Аз не съм правила опити да я употребявам по различен начин, освен охладена и нарязана на вкусни триъгълни резенчета, е, понякога със сиренце. Бяло саламурено.
Татко имаше една леля, леля Дина. Живееха в Бургас, в една прекрасна стара къща с разскрибуцано дървено стълбище, точно до Грамофонa. Още помня миризмата на коридора и притеснителния звук на боядисаните с грозна кафява блажна боя стъпала, които изведнъж се стесняваха и ставаха триъгълни докато се качвахме и стигнехме високата бяла врата. На тази леля Дина аз съм казвала баба Диня. Баба Диня и дядо Лев - мъжът и се наричал Илия. Помня ги смътно, отдавна са преселници на по-добро (дано!) място. Скоро минах край Грамофона - сега там е почти невъзможно да се мине - тълпата е плътна и почти непропусклива, търся нещо общо с Ленин - Богориди...

Изобщо това с имената на улиците в Бургас ми е странно. Защото никога не съм ги свързвала с личностите, на които бяха наречени. Приемала съм ги и съм ги запомнила с онези имена без никакви питанки да са светвали в глават ми. Kато се прибирах сега в Бургас,  веднъж или два пъти се качих на такси - иначе предпочитам да го вървя този град, да го вдишвам и да си го наглеждам, ама до премала - някъде към 50 000 крачки ми беше рекордът за ден този път, та качвам се по принуда на такси и си караме по един булевард - за мен си е Карл Маркс, казвам го на глас, шофьорът е шокиран - гостенка от миналия век. Та това е булевард "Демокрация". Да ама не. Аз още свиквам с "новите" имена на улици и места като съм си в Бургас така епизодично и за малко. А се оказва, че детството е най-устойчивата част от човешкия живот, детските спомени са най-трайни и неотстъпчиви. Ленин, жълтата къща - баба Диня и дядо Лев.
Баба Диня остана в миналия век, дори в миналото хилядолетие - звучи съвсем стряскащо отдавна, улица Ленин, булевард Карл Маркс, детството ми - всичко е там. Сега се връщам с моите пораснали деца и търся да чуя някоя уличка да ми прошепне с глас от миналото...

Динята си е най-обичания ми летен плод, откак се помня. Може да се конкурира малко с пъпеша, но неговото превъзходство е нетрайно. Временно ме поувлече и пак се връщам към динята. Вероятно заради детството, заради безкрайните лета, увенчани с динени фенери, заради резените, които захапвахме направо с кората и заради петленцата, които любимите ми баби винаги ни отделяха,  щом срежеха диня. Петлето - сърцевината, най-вкусното и без семки място на плода. В живота детството е такова петленце. А сърцето на лятото е от диня. Тези дни си направих един такъв динен комплект. За дните, когато няма да червенее в тавата на масата.












Сърцето на лятото е от диня

Лепне от сладък сок
вътрешността му

Събира
деца със загорели ръце и крака
и мухи
много мухи

Лято има за всички

Облегнати по врати
клекнали на улицата
насядали по стълбите и тротоарите
с резени диня в ръка
всякакви хора ядат и плюят


Живеят лятото
като една сърцевина на диня


понеделник, 15 юли 2013 г.

Поминуване в жегите (горещници)

Днес е първия ден от горещниците - народно название за дните 15, 16 и 17 юли. Както се очертава тази година няма да са умопомрачителни жегите в средата на юли, прогнозите са за слънчево и топло време, но миналата година...юли и август бяха се слели в един огнедишащ змей.

Аз все пак ще се съобразя с народните вярвания и ще се въздържам от месене и печене на хляб в тези три дни. Виж за къпането едва ли ще устискам до четвъртък....Градушката вече ни удари - на шести юли, и сърцето ми оттогава е със следи от градушка. Мъчително е да гледаш труда си така повреден.  Като пристигнахме по обяд на лозята да видим вредите и видях отблизо удареното грозде, ми се прирева. Постоянно ми се въртеше в главата Яворовото стихотворение, толкова съм стихотворно обременена. Човек с каквото и въображение да е надарен, (колкото и прокълнат) , рядко може в пълнота да си представи какво бедствие е градушката (пък и пожара, наводнението...всичко е било през последните 14 години).  Когато ти се случи, те поразява, направо отвътре те порязва и си казваш  - "Вярно бе, страшна работа!".
Няма смисъл да се тръшкаш. Станалото - станало. Не можеш да се сърдиш на небето. Само се надяваш до гроздобера да се разминава. Да не вали повече. Моля.








                                       


Миналата година беше истинска жега, но лозето иска точно това и гроздето беше сладко и много. Тази година времето си прави каквото си иска - обикновено му се радвам на непредвидимостта, но този път лично ме удари това му своенравие. Не му се радвам чак толкова вече - мъчно ми е и още ближа рани.

Припомних си миналогодишния юли, с далеч по-радостно сърце,  покрай едно стихотворение, което съм писала и няколко снимки. Толкова неща са други оттогава. Човек не предполага колко е безгрижен и щастлив и все гледа нещо да мрънкоти, да се оплаква, да не му е таман. А не трябва така. Благодарна съм за всичко и молитвата ми е - благодаря.




плитките на лука от миналата година - сплетен собственоръчно от мама

                                                     


                                     доматеното сърце на лятото (мамина градинка)


                                         

                                          първото грозде - перла, по това време сме го брали през 2012



Поминуване в жегите




Хванаха ни жегите,
Уроки да не ни хващат...


В жегите поминуваме с хляб, сирене и домати.
Диня. Праскови. Царевица.
Готвя понякога тиквички. Пресни картофи.
Крехък фасул. Пъстри салати.. 
Млечнобял леден таратор с орехи и копър.
Можем да минем с толкова малко.
Добре, че са жегите да ни напомнят
колко голям е хляба,
по челото целунат от юлското слънце.
Колко червени и сочни доматите от градината,
колко красиви плитките на лука,
провесени на стената.
Добре, че са жегите да ни налеят гроздето с такава сладост,
да му дарят великолепен аромат на мед,
та да ухае виното на мед от слънце.

Да! Да! Да! Добре, че са жегите,
които ме изцеждат и хвърлят в постелята
необичайно да мечтая за необичната ми зима
с млечнобял снежен тен и зелени кристалчета за обеци.

Ще минат и жегите.
Добре поминуваме с тях.

юли 2012 г.

сряда, 3 юли 2013 г.

Юли със слънчогледите и вредил се сладкиш с круши

Вече са изгрели навсякъде край пътя - малки златни слънца...Обичам слънчогледите. Като ги видя такива слънчеви ми иде да хвана златните им глави с две ръцe и да ги целуна по челата. Въздържам се, че децата ще ми се смеят. Влизала съм навътре сред нивите и е едно особено усещане между дебелите им тихи стебла. Загадъчно и потайно.  По-високи стават от мен, та като се завъртя виждам само стебла и листа, главите им над моята и обърнати към слънцето. Следят го, да не го изтърват от поглед. Много са ми интересни като обърнат гръб на пътя - всичките по слънцето зяпат. Изглеждат ми сърдити. Аз не им се сърдя. Обаче лично се обиждам, ако някой използва  израза "Слънчоглед партия". Не така! Хората има да гонят слънчогледите във верността и отдадеността си и никога няма да ги стигнат. Въртели се били...Ами въртят се, но само и единствено около слънцето. Съвсем позната история. 
Още има да растат тези слънчогледи, да наливат, да обожават слънцето. Още има лято!:)
                                           






..ще вземеш да ни изгубиш...

Да вземем да се изгубим със тебе
в една слънчогледова нива
когато цъфтят слънчогледите
и по-високо от главата ми стигат

Да вземем да хванем напряко
пътеката през средата
наоколо само зелено -
стъблата листата стъблата

Нейде през кръста на нивата
светът е в началото в края си -
слънчогледите златни отгоре
мълчаливо усмихнати траят си


                                                                                   





Тъй като вчера брах круши - така де, събирах ги от земята по-скоро, си припомних сладкиша с круши на Драго, който открих преди време при Мария. Правих го на няколко пъти - вкуснотия е!








видно е, че по есенно-зимно време съм го правила, но снимките не излязоха добри и чак сега се осмелявам да го покажа. С куража на слънчоглед!

понеделник, 1 юли 2013 г.

Джулай, далеч от брега на морето, и два специалитета

Канехме се да тръгнем към два тази сутрин за морето, но така и не се наканихме...Пречки и препънки от всякакво естество, включително и дъждовно. Вчера се скъсА да вали. Захладня, обърна го почти на есен и юни се изтече с дъжда. Почти не забелязах как се стопи. Свърши се, изчезна. Опитът ми от други години сочи (ама сочен опит имам :), че Джулай може да ми се получи в който и да е юлски ден! Какво като не е първи, та юли си има цели 31 дни с изгреви при добро стечение на обстоятелства и време. Тъкмо за мен работа - да се оставя на течението пък когато ме добута до бургаския бряг...

Тази сутрин към пет небето изобщо не даваше знак, че ще ни огрее. В пет и половина още не се надявах да видя изгрева - толкова плътна облачност, че и двойна. Хоризонтът мрачнее, завзет от напластени до върха на небето облаци, а пред тях се пързалят бавничко други развлечени и космати дъждовни приятелчета. Иди и чакай. Ама аз съм си такава - чакам. Въоръжена с най-добрия за снимки телефон на детето се курдисах на терасата и много скоро бях възнаградена...
                                       





                                                    Поразкъсаха се тук-там завесите от облаци,

                                       
светлината си проправи път




слънцето изгря като в спектакъл за единствен зрител:)








Изгрев по поръчка. Джулай на почти двеста километра от морето, но като гледах тази сутрин прякото предаване от Камен бряг, там валеше като из ведро. Значи да не съжалявам. И не съжалявам. Друго си е да предстои морето...Толкова бързо минава времето ми с него, че по-добре да се поотложи малко. 

Слънцето се остави да го хвана и само след пет минути се скри, но важното е, че го улових. Първо обаче то ме улови, доста отдавна. В мрежите му съм вече толкова години и колкото и да боли понякога и в средата на лятото да мургавея прекалено от ласките му, слънцето е голяма моя любов. 


Сега по кулинарно същество. Миналата седмица бях изкушена от сладките думи на Ирма. Залепнах като муха в меда на словото и и не можах да се отлепя, докато не направих нейната бугаца
                                                           


Интересен вкус и аромат. Може би стана малко по-суха и недотам сладка, но това си е мой пропуск. Все гледам да сложа по-малко захар на сладкишите. Във всеки случай се хареса на повечето от нас.


Бавничко  и с наслаждение си я изядохме - в събота и неделя. Така е, Ирма, много засища. И със сигурност е полезна за стомаха! Покрай търсенето на мастикс попаднах на някои материали и се запознах с лечебния ефект на дъвката.


Другото предложение, което пробвах миналата седмица, са кюфтетата от леща на Диди. Спазих указанията и станаха от раз. С малко олио - между печени и пържени. Лещата е много полезен продукт, често я приготвям, откак разбрах, че ускорява метаболизма и е много полезна за очите. Изобщо - добре е честичко да се яде леща, дори и само заради притчата.

                                              




Обичам да си пия кафето със слънцето, сутрин по изгрев на терасата и днес направих тъкмо това. 


Изпих кафето си в компания на слънце.
Погледнах юли право във очите.
Огледа се в очите ми морето.

събота, 8 юни 2013 г.

Послушното тесто и версаче вариация на един популярен хляб

Не знам дали сте забелязали ( всички, които месите и печете собственоръчно хляба си) как с течение на годините месенето се превръща в общуване. Тестото, което в началото на тези ви занимания ставаше твърдо, сбито, лепкаво, правеше всякакви въртели, но не и добър хляб и погачи, малко по малко, година след година все повече слуша ръцете ви. Все повече свиква с тях, все повече те свикват с него и месенето се превръща в една чудесна и лесна работа. Мога да го напишa след десетина години стаж и слугуване около домашните хлябове. Все по-бързо и все по-приятно се получава, все по-изпълнително и мекичко е тестото, все по-голямо удоволствие оформянето на хляба. И тъй като самото замесване вече не отнема толкова време, може спестените минути да се вложат в оформянето на един по-засукан хляб. Нарекох го "Версаче", защото ми напомня прословутия елемент от емблемата на небезизвестната марка.


този е от първите хлябове , които приготвих  - приложих технологията на маймунския хляб в солен вариант - хляб с масло, изпечен в кексова форма.

След няколко успешни такива опита за "парче"хляб, пообогатих рецептата и направих милинка.

                                       



Оформянето е същото, само топим парченцата тесто, освен в мазнина, в яйце и галета, между парченцата ръсим сиренце. Става си една голяма хрускава милинка с дупка в средата


Последната ми вариация на този хляб е от март. Тогава реших парченцата тесто да ги завивам на охлюв, преди да ги пусна във формата. За по-специални случаи.


Това е резултата. Единственият недостатък на този вариант е, че след обръщането на формата парченцата се разлепват на места, но това може да бъде избегнато с малко белтък за слепване на отделните сегменти.




Искам да споделя една молитва и да си я запазя така, да се подсещам...


Молитва

Свободата е като хляба.
Всеки ден се замесва, изпича,
изяжда.

Свободата трябва
всеки ден да е прясна,
топла,
сладка,
достатъчна, за да я споделиш с други.

Не яжте огризки,
не яжте вчерашен хляб,
не яжте подарен хляб.
Сами си замесвайте
и изпичайте
хляба,
за да го имате,
за да не го просите.

Засяда на гърлото
вчерашния хляб,
подарения хляб.

Хляб наш насущний дай си го сам.

Радой Ралин 

1967г
                     

петък, 31 май 2013 г.

Рачелът - едно бабино сладко (извънсезонен апотеоз на тиквата)

Много обичам тиква. Харесвам я и я предпочитам с всичката и оранжевост, тумбестост и неугледност. Дори пъпчивост! Не мога да си обясня това си отношение, може би родство далечно някакво. Или по-близко. Винаги ме е радвал октомври с неговите струпани купища тикви. Нищо, че съм родена през май - октомври ми става все по-любим с годините. Наполовина Душко Добродушков и аз така по тиквата си падам - не непременно печена и не задължително за ядене. За гледане може, за възхищаване. За есенна украса. За семки. По едно време дори за каляска. Временно, но доста дълго. За луна също понякога...За тиквеник.

                                       


тази не е съвсем оранжева, но само нея съм снимала миналата есен - декоративна белезникавозелена тиквичка 
(като с рокличка)






Обаче за рачел...Непременно! Баба ми правеше страхотен рачел от тиква. Изобщо баба ми беше невероятна жена. Истинската орисница в живота ми. Заради нея се казвам Дора. Не е искала да нося нейното име - Неделя се казваше. Щели да ме кръстят Нела, но баба се запънала. Преди два дни станаха 29 години откак си отиде. Непрежалимата ми. Когато си меся и готвя в кухнята и ми се получават нещата, тя вероятно е наоколо. Толкова ми е спокойно понякога. Уверено.

В нейна памет няколко пъти през последните години опитвам да направя рачел. Баба го правеше с тиква, сини сливи и орехи. Тази година приготвих само няколко бурканчета. Вече нямам спомен хубав ли беше или не толкова. Малко беше, бързо свърши. Най-хубавото на тиквата в рачела е нейната хрупкавост. Стои два-три часа във варно мляко и така при варенето остава твърда отвън. 
Оставям една примерна рецепта за бабиния рачел. Насосана рецепта.

тиква - около килограм, нарязана на парченца
сини сливи - също килограм, почистени от костилките
две - три шепи орехови ядки
захар - килограм и половина
лимонена киселина

Разтваряме шепа вар в пет литра вода и поставяме сливите и тиквата в нея да се втвърдят. След два-три часа вадим от разтвора и хубавичко измиваме на течаща вода. Слагаме в тенджера, заливаме със захарен сироп (на 1 кг захар/чаша вода) или захар и вода отделно и варим до сгъстяване. Бавно. На края добавяме ореховите ядки и лимонтозуто. Малко преди да спре процеса на варене. Не съм привърженичка на индришето. По-добре рачелът да си е с оригиналния аромат. Насипваме в сухи бурканчета, затваряме добре и слагаме в долапа. Баба имаше долап на западната стена на лятната кухня, една зелена вратичка към истинска съкровищница.



И едно стихотворение, навярно временно отричане...


Отричане на Пепеляшка

Кристалната пантофка ми убива.
Светът целува като мащеха.
Пайети по небето си пришивам
и по баирите бера си мащерка.

На босо и на гладно се приема,
и през очите - сок от прясно слънце.
По слънчево-дъждовна жива схема
отглеждам дните си от зрънце.

И те са благодарни. Те порастват!
Как станаха чак толкова годишни?
Не си играят с топка и на ластик,
по-малко се усмихват, плитко дишат.

Търкулва се по нощното небе
оранжевата тиква на луната.
Часовникът! Дванайсет вече е...
За Пепеляшка друга да се смята.

вторник, 14 май 2013 г.

Козунаци с дълги мустаци

Не съм писала повече от година в този блог. Имах неведнъж желание и намерение, снимам като се сетя разни пити и блюда, които са ми се получили както трябва, но така и не успявах да стигна до публикация. Искам да се поправя, макар и с козунак след Великден. Което си е тъкмо след дъжд качулка.
Все по-често меся през последната година и почти не купувам хляб от магазина. Малко за брашната не съм сигурна колко са добри, но залагам най-често на София Мел, случва се да купя и пълнозърнесто, царевично, ленено, бадемово от разни марки - изобщо пробвам различни съчетания.
Замесването на великденските козунаци не е шега работа и човек трябва да се заеме с нея само ако е съвсем чист и спокоен отвътре. Никакво безпокойство, никакви съмнения, никакви лоши мисли и сърдито настроение. Козунакът е все едно слънце на великденската трапеза, а слънце се меси с усмивка и любов.
Замесих едни козунаци за проба в края на февруари. Трябва да си припомня, да репетирам веднъж поне преди да се захвана със същинските козунаци.


Получиха се. Като за козунаци, с които изпроводих февруари, бяха почти идеални. Вкусни също.
Нямам някакви особени тайни при замесването на козунаци, освен онази за вътрешния мир, който е необходим комфорт при всяко месене ( ако може и при готвене изобщо). Продуктите и методът са всеизвестни - топличко прясно мляко с мая да шупне, шест яйца на килограм брашно, захар слагам около чаша, едва ли повече от 150 грама. Масло или олио пак толкова - до 200 мл и постепенно замесвам тестото. Малко по малко. Не съм привърженичка на метода с кладенчето в брашното, не го умея. Обикновено разбърквам течните съставки и добавям малко по малко пресятото брашно. Слагам лимонови или портокалови корички, есенция ром или ванилия.Обичам да меся - това ми е наместо терапия, намасте терапия...колкото мога го дърпам и мачкам, усещам как оживява и се поддава под пръстите. Как се съпротивлява и постепенно омеква, смирява се. Месенето е творчески, божестен процес. Почти като писане на стихотворение. Върти ми се такова заглавие - За месенето на козунак като за писане на стихотворение. Усещането, удоволствието от процеса е сходно. Щом се уморя и ме позаболи кръст, оставям тестото да си почива и диша свободно, докато се вдигне извън съда. После с намазнени ръце късам няколко топки, усуквам фитили и сплитам. Може и да разплескам топката на правоъгълник, да сложа мармалад или малки парченца локум и да завия рулце, което пак оформям във фитил и сплитам три такива - ако ще кръгъл козунакът, завивам на колело и залепям двата края. Оставям ги да втасат. Колкото по-дълбок съд, толкова по-висок козунак. Бях си наумила да си набавя консервени кутии и да пробвам какво ще излезе.
. Преди да изпека, мажа с разбито с малко олио яйце и украсявам с бадеми или стафиди, в случая сложих малки захарни яйца - за да са по-весели и шарени козунаците. Наръсих с ванилена захар и изпекох на средна температура. 150-170 градуса за моята фурна.




Тази година правих три пъти козунаци. Третия път беше, заради една снимка, която ми попадна без рецепта към нея. Много хитро ми се видя сплитането, затова реших да опитам какво ще излезе.

Тъй като нямах представа какво е тестото, замесих си пак козуначено, но си мисля, че това горе е по-скоро маслено или някакво без набухватели. Защото при мен се получи ето това:

                                         


Не съм написала още сериозното стихотворение за месенето на козунака, но пък написах едно намустачено (мустаците му ароматни, надявам се)


Козуначено мустаче


Пълен ардауш!
Меся козунаци...
В тясната ми кухня
втасват без мустаци.
Пет тави и още
орехи се валят,
а яйца кокоши
чупят се, търкалят.
Облаци брашно,
пада пудра сладка,
а локум се слепва
с орехова ядка.
Три тави със кифли,
две с козунаци
вият ароматни
пухкави мустаци.


Да, защото и козуначени кифлички правих. С тях се похвалих вече на новото място, което опитвам да обитавам от съвсем скоро.