петък, 29 август 2014 г.

Меденки в пещта на лятото

Гледам, че последната ми публикация е великденска, и се самопорицавам. Август си отива, а аз не мога да се наканя да опиша поне едно свое лятно кулинарно приключение. Всъщност е логично, защото авантюрите в кухнята през този сезон за мен са най-малко. Рядко се запрятам да меся, готвя пъргави манджички и основно я караме на скара и салати. Бързи, цветни, здравословни менюта.
     Лятото дойде. Гърмя. Трещя. Валя, валя, валя... Надовлече кал. Градушките и влагата повредиха почти навсякъде реколтата. Огорчи ни лятото. Удари ни небрежно като проклет хлапак и побягна...Повлече сълзи, клетви, сви сърцата в салфетки от опасения и ги поднесе към небето
На божията милост се надяваме. Разчитаме. Уповаваме се. Човек трябва да вярва безрезервно. Без резерви, сиреч - без остатък, до последната си клетчица. На мен понякога ми е трудно, все се съмнявам, все нещо ме човърка, все се питам...А когато спра да се питам и се оставя на вярата си, се получава едно такова убийствено печене на меденки в най-знойния ден на август - следобедът на 13-и. Тази година 13, 14 и 15 август замениха горещниците - направо лепнеха от жега. Температурите минаха 40 градуса... Явно ми е било недостатъчно, защото точно тогава реших, че е време да спретна типчно зимните за кухнята ми меденки. Жегата извиква такива пристъпи, хората изпращяват. Та и моето занимание с меденките беше такова изпращяване. Направих една доза здравословни - пълнозърнесто брашно, овесени ядки, кафява захар, две яйца, малко кисело мляко с бакпулвер и три лъжици мед. Стана тъмнокафяво, доста гъстичко тесто, разстелих върху кухненска хартия в тавата за печене,  сложих бадемчета. На 175 градуса. Получи се цял сладкиш, който нарязах на парчета. Доста тъмни и наистина здравословни на вкус. Дозата беше за две тави. После продължих с класическите меденки - бяло брашно, две яйца, захар,  масло, колкото яйце,  бакпулвер, ванилия, джинджифил на прах и мед - пак толкова, стотина грама. Правя всичко на око, рядко ползвам мерителни чаши и затова не мога да дам точни грамажи - обикновено добавям брашно, докато се получи тесто, от което да оформя топчета. Слагам им бадемче и нареждам върху пекарска хартия. Фурната на 175 - за 15- 20 минути почват да розовеят, и стават златисти. Добиват меден цвят. Така се сдобих с аромат на зима в един от най-горещите следобеди на август и две доволни деца. Синът ми ме пита откъде съм купила тези тъмнокафевите кексчета, това от неговите уста е комплимент.


                                               

Напоследък времето се поразхлади и не ме провокира да пека други сладки и хлябове. Правя често пълнени чушки, които просто стават знаменити - направо се привързвам към тях. Лесни и вкусни. Запържвам ориз и булгур с лук и сушени подправки, добавям чаша топла вода и като "дръпнат" водата ги омесвам с повечко сурова кайма - пълня изтърбушените, почистени от семе,  пиперки, поливам със зехтин, добавям вода и пъхам във фурната - докато изври водата и покафенее ципата на чушките. Много сполучливо ястие! Горещо препоръчвам, със сосче или без. Другия път ще ги снимам.





Морето тази година е един мираж до който на два пъти се добрахме през пустините ( условно) на юли и август. Много за кратко и веднага обратно. Такова оскъдно моренце, колкото да ми подразни апетита, а той и така е огромен...На море съм ненаситна. Затова мога да определя това лято като гладно - на всичкото отгоре. Гладно, дъждовно, кално, непоносимо влажно - но прекрасно и вече изплъзващо се. Отива си лятото. Изтегля се полека.  Сега, докато пиша, навън е странно тихо, не чувам лястовиците, които обикновено вдигат невъобразим шум. Може и те да се готвят да отлетят...Иде есен...ииде есен...

понеделник, 28 април 2014 г.

Закъснял великденски репортаж с едни героични яйца и по-особени козунаци

Мислех да пиша за мусаката. Не за първи път се каня, тъй като е сред любимите ни ястия и честичко я правя, откога съм и написала похвално стихотворение, но снимки нямам. Нито една снимка за доказателство - просто няма кога да я снимам. С такава скорост изчезва. Все пак имам въпрос, който би допринесъл за още по-добрия и вкус и най-вече вид - как правите каймата на трохи? С раздробяването и се затруднявам. Напоследък запържвам само картофите, лука и моркова и добавям суровата кайма, разбърквам хубавичко и изсипвам в тавата за печене - така каймата се дроби на ситно и равномерно се разпределя навсякъде. Толкова за мусаката, друг път със снимка и стихотворение.

Тази година за втори път боядисвам яйца с естествени багрила. Миналата меракът ми беше толкова голям, че стана след великденско това багрене и се получиха чудесни жълти яйца. Жълтото винаги ми е било проблем. И кафеви! Тогава бях попаднала на блога на Бети и се бях прехласнала по нейните прекрасно боядисани с естествени материали яйца.



с люспи лук

                                       
тези са с куркума.

Най-важното условие, основното, за да се получат донейде цветовете е яйцата да са бели. Забравете, че нещо ще стане с обикновени яйца, колкото и да са от по-светлите - защото аз първо така подходих. Посъбрах си възможно светли яйца, опитах се да ги боядисам в червено - с брош, нищо не излезе. Едни неравномерно кафеви яйца в резултат. Тази година си намерих и цветно зеле (лилаво) за син цвят, сварих ги и оставих оцелялото в синята вода - придоби съвсем лек оттенък. Абе синееше се. Проблемът с белите яйца е, че са ужасно чупливи. Значи, за да имате на финала десетина, що-годе добре боядисани с естествени краски яйца, пригответе си поне 40 бели, най-добре 50. Още в кутиите са напукани, черупките им са полупрозрачни - като с венички. Но това не можа да ме спре и тази година да опитам. Най-голяма трагедия беше синия цвят - от шест яйца, надяващи се на синьо, накрая остана едно читаво в лек син нюанс. Много хубави се получиха пак с куркума. Значи да обобщя:

С червения цвят - провал. Така и  не стана добре - варих в брош, после добавих вино, за да подсиля цвета - в резултат едно интересно розово яйце, другите - кафеви.
За жълто - чудесен резултат. Бели яйца се варят в разтворено пакетче куркума.

За синьо - сварих ги с цветно зеле, нарязано на ситно. Големи поражения, едничкото оцеляло се кисна в зелевата баня почти цял ден и хвана лек син тен.


Зелено не правих. Време не ми остана, а и ми се свиди копривата за багрене. Много ми харесва на супичка, през този април няколко пъти правих. И баницата на Бети с коприва стана много сполучлива и едно ризото, което приготвих за първи път.

Добри резултати имах с декупажа. Съвсем ново за мен - декупаж върху яйчена черупка. Правила съм върху бутилки и един стол у дома облепих. С яйца не бях пробвала. Мислех си, че е много пипкава работа и нищо няма да излезе - да, ама не. Отново при Бети открих тази техника с белтъка от яйце за лепило и свежи пролетни мотиви от салфетка - голяма красота, Бети, пак ги разглеждахме и цъкахме с език, особено на розичките...Така или иначе яйцата ми не станаха кой знае какви, та седнах да ги доукрася, да ги позамажа, тъй да се каже.

Малко доказателствен материал. Благодарности за дъщеря ми, не знам как ме изтърпява като взема да мрънкотя да ми снима произведенията - не стига, че ми ги снима, а и ми ги праща! Да ми е жива и здрава.


нищо и никакви кафеникаКви ( брош и брош+червено вино)

                                       



обаче тук са същите плюс декупаж ( не е особено за препоръчване върху такъв тъмен цвят, но колкото и да е се освежиха)


тук се виждат и жълтите, и онова особено розовото и единственото синьо на преден план, което налепих с кукувиче грозде  (така се казвало това цветенце)



трапезата с героично оцелелите яйца и един от моите козунаци, които тази година реших, че ще са с кафява захар и бял шоколад




Станаха много ароматни, не толкова сладки и леко кафеникави отвътре козунаци.





неделя, 2 март 2014 г.

Няколко думи за ашурето

Ашуре - винаги ми е харесвала думата. Навремето ( ехееей, преди половин живот) учехме за Ашурбанипал и огромната му библиотека, беше първи семестър "История на Стария свят" при Стела Монева, мноого я въртяхме онази част на света - Асирия, Вавилония, Месопотамия, Тигър, Ефрат и това засукано име на владетел,  който събирал книги, ама книги - глинени плочки! Клинописи. Представете си библиотеката. Освен него ми е останал от онова време в главата и Хамурапи - и неговото име си го бива, библиотеката му също.
Нищо общо с ашурето засега, освен, че жито също се е съхранявало в такива големи глинени съдове, както и плочките - таблички с онези древни епоси. Житото и книгите са храна за душата. Знае се, че при помен душите на мъртвите приемат единствено житото от раздавката. Подсъзнателно свързвам думите. За произхода на думата на десерта ашуре, разбрах, че е турска дума за варено жито. Обаче освен това го свързвам и с "разбира се" откак сме се поанглоезичили и изобщо за мен ашуре е една красива, разбрана и умна дума.

Често правя жито през последните години. Не е лесно. Особено да го докарам пръхко и ронливо. Накисвам го, варя, подсушавам  - купих си кухненски кърпи специално за целта. Смесвам го с натрошени орехи, бисквити, лимонова кора, пудра захар. Понякога с локум и бонбони. Помня навремето, през детството, в белите пластмасови чашки с жито за помен имаше бонбони "Детска радост". Малко ме е стряскало това с детската радост в житото за помен. Ама това впоследствие...Навремето ми харесваше да откривам цветните бонбони из житото.
Та да си дойдем на ашурето. Откак повечко купувам жито правя и от него. Обаче не го претривам през сито. Просто го накисвам, сварявам ( подслаждам) и добавям разтвореното нишесте - да се сгъсти. После орехчета, канела...малко нарязани сушени плодове - абе става десерт за чудо и приказ. Полезен хем!




тук съм го оформила като правоъгълна торичка в една форма за козунак


                                           

грис-халвата също ни е любим десерт, който предпочитам да приготвям

И двата десерта ще правя тепърва по-често, като най-подходящи за постите.


Благи заговелки и леки пости!

четвъртък, 27 февруари 2014 г.

Жабката Жоржета - история с приказка

Тази приказка е от първите, които съм писала. Има - няма, преди осем години. Много бързо минава времето - колкото и да внимавам, изплъзва ми се, бърза, бяга. Много бързо бяга.
Героите от приказката ми се появиха и напомниха за себе си съвсем наскоро. Първо Жабер - видях го преди месец в един магазин и си го взех. А снощи Мария Донева беше така щедра да ми подари Жоржета. Такава кипра жабка, веднага я познах!  Тутакси я събрах с жабока и това е един щастлив  финал на тяхната приказка извън приказката.


Не на края на земята, а малко по-насам, имало едно жълто-зелено блато. Там живеела жабка на име Жоржета Зелената шапка. Тя си имала жабешки татко Жоро и майкa, наречена Жулиетка Зелената плетка. 
Живеели си тримцата в това блато дружно и благато. В жабуняка крякали и скачали, докато един ден Жоржета Зелената шапка не решила да се омъжи. 
Младите жабки са много капризни, нашата не правела изключение - като всяка женска жабка си имала мечта - жабешки принц да я вземе, на сватбено пътешествие да я заведе до Голямото Зелено Блато, там на слънце да се пече, седнала на лист от водна лилия, а като й припече – да цамбурне във водата, да поплува, после да излезе на брега, да подскача и да си хапва богато. 
Желанията на Жоржета били закон в мокрия жабешки дом. Таткото Жоро написал обява на лист от папур за местната преса: 
"Внимание, внимание! Търси се принц за Жоржета Зелената шапка. По възможност светлозелен, обезпечен и да знае чужди езици". 
Явили се трима кандидати от другото блато: Жабор, Жабур и Жабер. 
Мама и татко избрали Жабер, защото той знаел езика на Голямото Зелено блато, и Жулиета също избрала него, защото имал най-голяма уста и можел повече да се усмихва. 
Направили жабешка сватба, оженили се и заминали на пътешествие до Голямото Зелено Блато. Жоржета Зелената шапка, като всяка разглезена жабка, искала само да яде, да спи и да се забавлява, а Жабер искал жена му да готви, предимно желирани пеперуди и водни кончета, сутрин с кафенце от тиня да го буди, да бъде грижовна съпруга и добра бъдеща майка. 
- Кррря, кррря! – казвал Жабер, което на жабешки език значело: "Слагай да ям, слагай да ям! "
- Ква-ка-как, ква-ка-как? – питала Жулиета. 
- Уърк, уърк – отговарял Жабер, което на езика на Зеленото блато означавало: Работа, работа! 
Жалко, че никой не се ражда научен. Жоржета поплакала малко и се обадила по джиесема на татко Жоро, който я съжалил и й казал: 
- Ерра, ерра! – тоест - ела си, ела си! 
Върнала се натъжена Жоржета Зелената шапка, а мама Жулиета Зелената плетка се заела с нелеката задача да я учи да домакинства. Жабер обещал да почака четири пъти, защото иначе Жоржета била много женствена и мила жабка и само дето не можела да готви и да му глади зеления панталон. 
След четири пъти по толкова отново се събрали. 
Жоржета вече можела да готви желирани пеперуди и водни кончета, както и да глади зеления панталон и даже зелената вратовръзка на Жабер. 
И заживели по жабешки славно, защото който знае да се оправя, всичко му е забавно и животът му е щастлив и лесен като жабешка песен. 
А Жоржета Зелената шапка останала в приказките, защото била не жабка, а чудо и защото била разбрала най-важното: от живота не може само да се очаква, трябва и да се дава. 
Скок-подскок, скок-подскок, нека ти е за урок! 


примерна песничка на добрата домакиня и млада майка Жоржетка :


"Ква-ква, кря-кря...
Готвя на воля,
гладя добре, 
не съм над 40 -
зелена съм де,
плета малко шапче,
а с левия крак
люлея си жабчето -

няма как, кряк"







                                          

четвъртък, 6 февруари 2014 г.

За магданозените кюфтенца и някои други магданозени проявления

"Китка-китка магданоз,
кой излезе първи - тоз!"

Една от най-популярните броилки в детството...В света на игрите още съм нямала отношение към магданоза като подправка. Изобщо не го познавах в кухненското му прoявление. Детски безгрижни години... По-натам развих вече чувство близко до отвращение към зеления и не винаги свеж спътник на кюфтета, салати, таратор (особено в таратора) и го вадех и отделях настрана от всякаквите там, подправени с него, ястия. По летните лагери имах чести, нежелани, но неизбежни обедни срещи с негово магданозено натрапничество. Никак не понасях салата и/или таратор с накълцан отгоре магданоз. Поне докато не родих дъщеря ми и тя от първата си салата ( дето се вика) обикна този същия магданоз до степен да го обира и от нашите салати, и от гарнитурите - където го сервират дори на стръкче, и си го пасеше с голямо удоволствие, което ама никак не разбирах...Заради нея обаче започнах да го употребявам в кухнята и постепенно го приех. Особено в кюфтетата. Към днешна дата не признавам пържени кюфтета без магданоз и лук (повечко и от двете, колкото може ситно накълцани). Още повече се привързах към изцяло магданозените кюфтета. За тях ме "светна" Славян Радев преди  седем-осем години и в началото не приех сериозно това, че може само от магданоз да се направят изключително вкусни кюфтета. Струва ми се, че мина поне година докато опитам да направя от тях. Все още с едно недоверие и съмнение, че нещо ще се получи. Е, получи се! И то не нещо, а НЕЩО! Можело, значи, да се направи от две китки магданоз, две яйца, малко сирене и четири-пет лъжици брашно истинско кулинарно бижу. Магданозено...така де, изумрудено колие направо ти иде да си подредиш в чинията...да му се порадваш минута-две преди да изчезне.
Оттогава ги правя често. Поне веднъж месечно. Магданоз има през цялата година. Единствената не дотам приятна работа е кълцането му. Гледам да е добре наситнен, особено дръжките. Ако не ви се ситнят дръжки от тях може да си сварите чудесна отвара за почистване на кожата на лицето. И на кубчета лед става. Понякога за това ги използвам. Става и да ги намачкате за маска. Магданозът има много лечебни свойства и съответно приложения.

Споделям последната си, усъвършенствана рецепта за магданозени кюфтенца.

две китки свеж магданоз
две яйца
четири-пет лъжици галета
сто-сто и петдесет грама сирене
три-четири лъжици натрошени орехови ядки
черен пипер
( примерно - правя ги на око и не съм особено убедена в пропорциите)

Всичко се кълца, смила, натрошава и разбърква с вилица на гъстичка консистенция. Загрява се олио в тиганче. Кюфтенцата се оформят с намазнени лъжици и се изпържват много бързо. Може да се сложат да попият на кухненска хартия. Поднасят се със кисело мляко и чесън. За питието - по избор! Всякак вървят.




снимката ми е безобразна, колкото безобразно вкусни са кюфтенцата - прилагам я само за достоверност - стават!

А за последно магданозено проявление извиквам едно стихотворение, за което предварително се извинявам.

Вълшебното кюфте от магданоз

Защо не е животът прост
като кюфте от магданоз?
С яйце и сирене, с пипер,
със брашънце и с маниер.
Със орехчета за разкошество,
зелено, хрупкаво, разрошено.


Вълшебно е,  от МАгданОз
( римува се с магьосник, Оззз...)

и Ози

(за финален щрих
сега на бързичко приших)