неделя, 22 май 2011 г.

Маковата принцеса




Маковата принцеса живеела в малък маков палат, полющващ се на крехко стъбълце край един малък селски път. По пътя рядко минавали хора и животни, понякога профучавали коли от което маковият дворец се люшвал много по-силно, огъвал се почти до земята, а принцесата падала от кревата си и после трябвало нейните придворни калинки да я пръскат с вода и разтриват с ароматни листенца, за да се съвземе от уплахата. Добре, че пътят наистина бил малък и това се случвало сравнително рядко. Освен калинките маковата принцеса си имала и един черен жребец-щурец, с който, ако и се доще- принцесите имат една такава привичка като ръкавичка наречена прищявка - да поязди до близките сини цветенца, ако пък и се прище - до по-далечните жълти. Имала си и една лична пчела за камериерка и самолет едновременно, ако и се прииска да се разходи до лавандуловите туфи по-нагоре край пътя или до малкото кръгло езеро, когато нетърпимо и се иска да се огледа.
Освен от калинките, щуреца и пчелата, принцесата била посещавана и от един вятър - за принц и за всичко останало. Доста празноглав и лекомислен принц, мен ако питате. Появявал се сегиз-тогиз, без предизвестие, дърпал роклята на принцесата и бръщолевел възмутителни глупости на ухото и...Когато вятърът не се появявал с дни, и коли не минавали по малкия селски път, и нямала нужда от разходка и огледало, принцесата мечтаела - мечтаела за голямата макова нива, за която била чувала от пчелата, но никога не била виждала. Знаела, че там има хиляди макови дворци и предполагала, че в тях живеят хиляди макови принцеси. Искало и се да се запознае с някои от тях, предполагала, че са приятни и изискани като нея самата. Пчелата обаче не можела да лети до там с товар на гърба си, затова принцесата решила да помоли вятъра - колкото и да бил несериозен и да не можело да се разчита на него, все щял на шега да я довее в маковото поле.
Речено-сторено. При следващото вятърно посещение прекъснала вятърничавите приказки още в началото и изрекла желанието си. Вятърът размятал глава и на мига я грабнал в шепа, докато се усети маковата принцеса се озовала в едно огромно поле, пълно с макови дворци, лилави кули и жълти павилиони.

       
Оказало се в тези хиляди макове живеят хиляди такива макови същества като нея, но те съвсем не смятат себе си за принцове и принцеси. Просто се наричали маковичета и се събирали да играят и се забавляват сред пъстрите цветя - въртели се безспир и скачали в меките треви, катерели се по високите стъбла на кандилките и се кандилкали докато им се завивал свят. Дърпали цветчетата на рапицата и весело посипвали отгоре си жълт пращец. Принцесата се почувствала много добре сред тях, веднага се включила в игрите и тутакси забравила онова нещо, наречено прищявка. Запознала се с много маковичета и всеки ден се събуждала с радостно предчувствие. Научила се да пее една от шлагерните макови песни и с нея изпращала всеки, пълен със забавления, ден...Ето един рефрен от нея:

                               Макове, макове, макове
                                       край релсите махат ли махат,
                                 колко ли летни влакове
                                            маковете изпратиха...



                                              
                                          


                                           


п.п. това е екзотичния принц, който ще пристигне скоро за да вземе нашата бивша принцеса със своето рено, но тя още не знае и безгрижно си играе




приказката е подарък най-вече за Нети и всички, които не забравят детето - своето "то"

неделя, 1 май 2011 г.

Несговорчиви пролети и дъждове, пресладки залези и портокали


И все се разминавам с този дъжд,
лицето му от облака надниква
и се разтваря,скрива се...
Веднъж
ми подари каляска - тиква,
изплетена от слънчеви лъчи,
направена от лъскави камшици -
на капрата и кипреше се кочияш
и теглеха я седем сини птици.
Изпрати ми я онзи дъждоносец,
да го посрещна както подобава,
когато се накани пресен-росен,
когато, все едно, ще се предава...
Да ме намери щом се е смрачило
и втурне се с дъждовната потеря...
Дъждът, със който все ми се мълчи,
дъжд, който е наречен за неделя.




Tози свят е обречен на щастие
под подковата на дъгата,
всеки ден е нов съучастник
във играта на слънце и вятър.
Всеки час има свое присъствие,
всяка синя минута звънка
вгражда своята златна сянка,
четките на секундите тънки
изписват вежди, изплитат мрежи
за улов на зрели залези,
белег от безметежност -
всеки миг в миглите пазим,
всеки миг вдишвам-
издишвам,
пия вятъра,
синевата,
всеки миг като цвете различно
 пълни фарфора на душата.