Драскотини

събота, 18 юни 2011 г.

Черешов петък с лавандулови полета

Имаме тук-там черешови дървета, но всяка година ни изпреварват далеч по-пъргави от нас берачи, които ошмулват почти всичко още на зелено. Така че рядко ми се случва да откъсна черешка от наше дръвче, колкото и да ми се иска. Вчера обаче на едната череша бяха останали няколко шепи плод. Радост голяма! Неописуеми вкусни череши, лично откъснати от дървото - ама че били накълвани от птички, проядени от мравки - кой ти гледа, а имаше и съвършени плодчета - големи, лъскави и червени - пръскаха се от гордост в ръката ми, после на ушите ми - смених поне десет чифта черешови обеци и после - в устата - ммм, ама че вкусно!

Детето се оказа случайно облечено в подходящ цвят - да мимикира сред черешите и да не се крият от него зад листата - голяма черешка на черешата, сигурна съм че затова набра най-много череши, не защото беше покачена на покрива на колата:)

там двечки свенливо се крият, но ще ги докопаме:)

Като бяхме малки баща ми имаше един израз "под езичето". Донесе ни нещо вкусно , което трудно се намира в магазините по това време - деветдесетте и заяви, че "под езичето" ни е взел ето тези бонбони или сладки. След банкет или друго събиране ни носеше разни вкусотии завити в салфетка, може би затова и аз така привикнах - един бонбон да ни почерпят в училище и го носех в къщи, да го разделя с брат ми и сестра ми. Вчера се сетих като напълних тази малка чашка за приятелка. Като птиче значи - "под езичето", не се бях замисляла...

Щъркелите се върнаха, стегнаха къщите, снесоха, измътиха, излюпиха поколение, неуморно храниха "под езичето" децата си и те за месец така отхвърчаха тези смешни тромави пилета, че сега са почти колкото възрастните, стройни и дългокраки, само клюновете им още чернеят, и скоро ще летят сами!

Леле, тази лавандула! Още на отиване я зърнах - невероятна е! Сякаш в платно на френски художник се пренесох, на връщане направих няколко снимки, сега ще ги кача всичките, макар, че не стигат да се предаде цялото великолепие на това поле, а как ухае само!

Слагам стръкчета лавандула в гардеробите между дрехите, и във възглавниците за добър сън.

Извън града е съвсем отделно място - като в сън. Mясто чисто, ярко, истински красиво - колкото повече се отдалечаваме от главния път...Връщането през строежа на магистралата е като минаване през врата - хоп, обратно в реалния свят - напредва строежът! Ври и кипи.

снимката ми е в движение и наклонена, но я показвам, защото това ще е пътят до морето - този, по който ще стигаме по-бързо най-голямото събитие! Пожелавам си го по-често това събитие.

Щастливо лято да ни е!

неделя, 5 юни 2011 г.

Глухарче за небе, сълза от мак

Юни. Въздухът вече лепне, носи се сладък аромат. Пеперудите са влюбени в лилавата туфа, като залепнали са - не трепват.

Ухае наистина пленително това лилавото - и да не си пеперуда ще те зашемети, разбирам ги защо така "залепват" по цветчетата...

не знам кое е цветето, има и лавандулови полета малко по-нагоре по пътя, а тези фонтанчета лилавички тази години избуяха


Макът прегаря. Тук-там въгленчета в зеленото още парват окото

Ефирният свят на глухарчето избухва с едно леко подухване и се разлитат бели чадърчета...

Сигурно тези чадърчета са за елфите, да летят по-лесно с вятъра :)

Небето на неделя се композираше приказно - пишеше се, летеше, стапяше се в шепите на слънце и вятър и се лееше

лазур

Птицата разпери криле и отлетя. Отдалечаваме се от това небе, а в щъркеловите гнезда по пътя вече има по две - по три пухести тромави щърклета.

Небе с глухарково сърце.

Разлита се под устните на вятъра...

А погледа ми парят макове -
сълзите си не смята този юни.

неделя, 22 май 2011 г.

Маковата принцеса

Маковата принцеса живеела в малък маков палат, полющващ се на крехко стъбълце край един малък селски път. По пътя рядко минавали хора и животни, понякога профучавали коли от което маковият дворец се люшвал много по-силно, огъвал се почти до земята, а принцесата падала от кревата си и после трябвало нейните придворни калинки да я пръскат с вода и разтриват с ароматни листенца, за да се съвземе от уплахата. Добре, че пътят наистина бил малък и това се случвало сравнително рядко. Освен калинките маковата принцеса си имала и един черен жребец-щурец, с който, ако и се доще- принцесите имат една такава привичка като ръкавичка наречена прищявка - да поязди до близките сини цветенца, ако пък и се прище - до по-далечните жълти. Имала си и една лична пчела за камериерка и самолет едновременно, ако и се прииска да се разходи до лавандуловите туфи по-нагоре край пътя или до малкото кръгло езеро, когато нетърпимо и се иска да се огледа.
Освен от калинките, щуреца и пчелата, принцесата била посещавана и от един вятър - за принц и за всичко останало. Доста празноглав и лекомислен принц, мен ако питате. Появявал се сегиз-тогиз, без предизвестие, дърпал роклята на принцесата и бръщолевел възмутителни глупости на ухото и...Когато вятърът не се появявал с дни, и коли не минавали по малкия селски път, и нямала нужда от разходка и огледало, принцесата мечтаела - мечтаела за голямата макова нива, за която била чувала от пчелата, но никога не била виждала. Знаела, че там има хиляди макови дворци и предполагала, че в тях живеят хиляди макови принцеси. Искало и се да се запознае с някои от тях, предполагала, че са приятни и изискани като нея самата. Пчелата обаче не можела да лети до там с товар на гърба си, затова принцесата решила да помоли вятъра - колкото и да бил несериозен и да не можело да се разчита на него, все щял на шега да я довее в маковото поле.
Речено-сторено. При следващото вятърно посещение прекъснала вятърничавите приказки още в началото и изрекла желанието си. Вятърът размятал глава и на мига я грабнал в шепа, докато се усети маковата принцеса се озовала в едно огромно поле, пълно с макови дворци, лилави кули и жълти павилиони.

Оказало се в тези хиляди макове живеят хиляди такива макови същества като нея, но те съвсем не смятат себе си за принцове и принцеси. Просто се наричали маковичета и се събирали да играят и се забавляват сред пъстрите цветя - въртели се безспир и скачали в меките треви, катерели се по високите стъбла на кандилките и се кандилкали докато им се завивал свят. Дърпали цветчетата на рапицата и весело посипвали отгоре си жълт пращец. Принцесата се почувствала много добре сред тях, веднага се включила в игрите и тутакси забравила онова нещо, наречено прищявка. Запознала се с много маковичета и всеки ден се събуждала с радостно предчувствие. Научила се да пее една от шлагерните макови песни и с нея изпращала всеки, пълен със забавления, ден...Ето един рефрен от нея:

Макове, макове, макове
край релсите махат ли махат,
колко ли летни влакове
маковете изпратиха...

п.п. това е екзотичния принц, който ще пристигне скоро за да вземе нашата бивша принцеса със своето рено, но тя още не знае и безгрижно си играе

приказката е подарък най-вече за Нети и всички, които не забравят детето - своето "то"

неделя, 1 май 2011 г.

Несговорчиви пролети и дъждове, пресладки залези и портокали

И все се разминавам с този дъжд,
лицето му от облака надниква
и се разтваря,скрива се...
Веднъж
ми подари каляска - тиква,
изплетена от слънчеви лъчи,
направена от лъскави камшици -
на капрата и кипреше се кочияш
и теглеха я седем сини птици.
Изпрати ми я онзи дъждоносец,
да го посрещна както подобава,
когато се накани пресен-росен,
когато, все едно, ще се предава...
Да ме намери щом се е смрачило
и втурне се с дъждовната потеря...
Дъждът, със който все ми се мълчи,
дъжд, който е наречен за неделя.

Tози свят е обречен на щастие
под подковата на дъгата,
всеки ден е нов съучастник
във играта на слънце и вятър.
Всеки час има свое присъствие,
всяка синя минута звънка
вгражда своята златна сянка,
четките на секундите тънки
изписват вежди, изплитат мрежи
за улов на зрели залези,
белег от безметежност -
всеки миг в миглите пазим,
всеки миг вдишвам-
издишвам,
пия вятъра,
синевата,
всеки миг като цвете различно
пълни фарфора на душата.

петък, 22 април 2011 г.

Великден

Великден. И седмицата, предхождаща го, също велика. Велико боядисване на яйца в четвъртък следобeд. Приятно ми беше и се заиграх, още повече, че тази година при варенето се пукнаха само две от двайсет и четири. Случвало ми се е половината да се пукнат. Сигурно не съм била толкова внимателна, владеят ме периоди джаста-праста, преди години са били доста властни.
Сега тези избрани яйца ги приготвих предварително, ако ги извадя от хладилника и веднага започна да ги варя - разбира се, че ще се пукат. Сложих хавлиен пешкир на дъното на тенджерата, наредих ги в него като в полог, долях вода да ги покрие и добавих сол, като завря водата намалих огъня. Търсих да купя бели яйца, но не намерих. Задоволих се с това, което има. Боя, разтворена в буркани, първи четири червени яйца.

първите две пред иконите

Боядисах първата дузина. Не останах особено доволна от резултата и реших, че останалите трябва да ги нарисувам. Рисувала съм и други години, особено когато бяха малки децата и се включваха с удоволствие в шаренето. Съвсем доскоро, вече не. Това малко ме натъжи. Рисували сме с бои, флумастери, пастели, моливи, кога по-успешно, кога не толкова, но се забавлявахме заедно.

междувременно видях идея за калинки-яйца и направих две

Нарисувах яйце-дъга, яйце-слънце, яйце-полянка с макове, яйце-море, яйце-лелка, дъждовно яйце и още няколко. Синът ми се загрижи защо съм се хабила да ги рисувам като ще ги счупим съвсем скоро - приятно ми беше, забавлявах се сама.

Миналата година също са се получили, припомних си как са изглеждали тогава.

по-пъстри са станали, комай ги мацах с пръсти

   Тази снимка и още няколко от миналогодишните великденски празници са за спомен от зайчето, което гледахме и с което се разделихме по лекарска препоръка през лятото, сега сигурно радва други деца някъде, дано е живо и здраво.

Слънцето се грижи да ми е празнично, колкото може. Отлива щедро светлина от сутринта, даде всичко от себе си, за да стана още в шест и половина и денят предстои. Пълно ми е с тъга от снощи насам, стъмнила съм се, стегнало ми се е гърлото, буца ми е заседнала там, ужасно ме е срам, очаквам Възкресението като прошка, като десница върху челото, като освобождение, като полет на гълъб. Сякаш очаквам буцата в гърлото ми да стане на гълъб и да отлети.
Дано винаги ни прощава греховете и ни води към добро и светлина. Моля се с "Благодаря!"


   Кръст


Съсъкът на

люспестите им думи

влачи тяло в краката Му

Катери прашните Му глезени

Препъва Го

Первазите на погледите им са в наточени бръсначи

Ръцете им жестоки със продължения от камъни
и остриета

Залива залез злите им лица

По тялото изгряват раните

Отварят
безнадеждна
кухина във петъка

Не се запълва с четвъртито слънце

Защото хората по пътя са
загърбили Го в черно слънчогледи

до стрък изтръгват светлината

До лъч си тръгва
в четири посоки

вторник, 22 март 2011 г.

Меко слънце, иначе казано, Мария

Поезията на Мария Донева познавам от пет години. Чета я, допада ми, усмихва ме, като че се умилква. Мъркаща поезия, подобна на тиха и кротка, предяща до камината котка - в този ред на мисли да кажа, че не ми убягва котешкото и пухкавото в заглавията на последните и две книги - "Прикоткване на смисъла" и "Меко слънце". Ако първото приемем за котето , второто е кълбото от слънце, което котето гони, разплита слънцето и по нишката му, по нишката, изведнъж вместо кълбото да се разплете сам се оплиташ в стихове слънчеви, топли и меки. Дори с пуловер от топлички, мекички, светли думички току-виж си се сдобил. Гальовна поезия създава Мария Донева. Удобни пуловери с думи плете, уютни умилкващи се стихчета пише (и с ноктенца скрити в кадифените лапки).

Мека като котка на дивана,
тиха като паяк на тавана,
сгъната на четири, сгъстена,
в шепата ми топло разтопена,

тайна и откъсната от всичко,
скрита, и самотна, и самичка,
семка от къпина, от черница,
нота, чер пипер, сачма, зеница,

и опитомена, и домашна,
но в безсънните ми нощи страшна,
проста мисъл, дразнеща, такава -
мисълта, че времето минава.

Тази вечер бях на премиера на две книги - "Меко слънце" и "Иначе казано" - Мария Донева и Иванка Могилска - беше ми празник.

Поезията на гостуващия автор тепърва ще опознавам, засега от чутото и прочетено усещането ми е - чисто, лаконично, поезия с дълъг разпад - кратки стихотворения с дълго ехо, както отбеляза Мария.

Нареждат думите така,
че в тях да няма
спомен друг,
освен за бъдещето,
което си измислиха,
но не можаха да го дочакат.

Премиерките след премиерата - пролетно усмихнати:))

п.п.

Миме, картичката ти трябваше да изглежда така, но букетчето се разбърка - отдавам го на пролетта. Бъркотията и е присъща:) Предвидливо я снимах подредена