Предаване на факела в юли с кафе, кардамон и бадем

Вчера Диани ме приобщи официално към кулинарите в блога - за което и благодаря с намигване. Не се взимам насериозно ( може би седмо коляно на рода Гот Веща;), понякога обичам да се въртя около печката, друг път - не съвсем. Получават ми се нещата единствено, когато имам желание и така ме тика отвътре да сготвя нещичко - а тук има хора, които ми възпламеняват фитила лесничко и напоследък опитвам разни неща, които са ми нови и изобщо откривам цял нов свят на небивали изкушения из кулинарните блогове, и това си е едно истинско богатство. Искрено се възхищавам на майсторството и естетския вкус на тези невероятно търпеливи люде. Търпението е качество, което уважавам, преследвам стоически, обсаждам тактически и малко по малко овладявам, но понякога просто ми се изплъзва - мисля си, че с готвенето също се възпитава търпение и се гради вкус. И то какъв! Да не се отплесвам, че ще затъна в едни пясъчни разсъждения по никое време.

Разбрах, че трябва да предам нататък наградите - гледам как го е направила Катерина и преписвам:)

Поемете факлите, моля

Станимира

Мария

Ева

Излезе, че следя съвсем малко кулинарни блогове и се затрудних, освен факлоносците на моето искрено възхищение горе - най-вече при diani надничам за идеи, при Lety напоследък и при Drago. Толкова време имам засега, а и блогът ми тук изобщо не беше замислен като кулинарен, разви се в тази посока покрай обкръжението за възхищение (с оглед средата, дето определя;)
Така и ще си остане - ни рак, ни риба - нещо като:

Ами това е положението!


Моята награда искам да дам на всички, които готвят, пишат, рисуват, творят и живеят с любов. Който се припознае да си я вземе - ваша е:

                            

                                      








За да не изневеря на първоначалната идея за блог и като се съобразявам с насоката, която пое от самосебе си - едно стихотворение с дъх на кардамон и шепотът на "Ева Луна"


Кафе с кардамон за изгрев

Нарът в дланта ти,
Сулема,
полуразтворените ти устни
и извитото под отпуснатата ти ръка облегало,
чехлите ти от мед,
къносаните ти стъпала,
бистрата ти, бисерна кожа,
разкошният свят на косите ти,
мъртвото вълнение на очите ти...
за кого са сега, за кого?
Прибоят на нощта, Сулема,
удря с плясък къщата, която
след него беше различна
и страдаше изоставена
също като теб, Сулема.
Нощта, която кара да изпълзяват от ъглите сенките на страстта ,
страшни и гъсти,
ароматите на
мускус, ванилия, лимон и
канела,
размазващите желания
и тъжната песен на пясъци стрити от
увехнали венчелистчета.

Проникналите ухания в стените се завръщат,
за да мъстят.
Игуаните им наводняват пода,
и разлюляват стола ти, Сулема -
превръщат го в злонрава лодка
сред бодливо, зелено море от влечуги.


Събуди се, Сулема,
зарови медно джезве в горещия пясък,
кипни кафето
и докарай с зърно кардамон
ароматът на Изток, ароматът на Изгрев.
Заравяне на сенките в двора на утринта.
Разпуканият нар на устните ти свети.
Слънце е, Сулема.

...

п.п. защото съм записала едно бадемово изражение в заглавието, а и към кафето ще върви, черпя с бадемов кекс с глазура от желе от дюли.

Изгревът на свети Илия и бурята му

Красиво утро. Юлско. Двайсетоюлско. Към шест и половина слънцето вече се разливаше и лястовиците вдигаха шум до Бога. Като всяка сутрин откак са дошли - врява неописуема, но една жизнерадостна такава врява. Признала съм ги лястовиците за първи посрещачи на слънцето - цвъркотят, нареждат нещо, бърборкат си там, пеят химни във възхвала, премятат се презглава и едновременно с това ловят мушици както си хвърчат щастливо. Птички божии - това е.

        
Свети Илия си го бива, препуска с ония ми ти огнени коне, небето разкъртиха бесните хали, сипеше се безпощадно слънце допреди час и като каза - дотука и като смръщи облачни вежди - тръгва си с не по-малък дъжд, чак град удари за минута-две преди малко,  сега лястовиците са във възторг от банята и пак писукат високо и стремглаво се стрелкат...

                                 
съвсем се беше смрачило, дъждът премина за минути, поокъпа града
                                           

 водна завеса от едри капки се беше провесила право надолу

                                              

и зеленото поосвежи       

Поогледах се за дъга - няма. Още прогърмява колесницата в далечината. Пак заваля, но по-кротко.
Ходих на църква сутринта, взех си от там една отчупена клонка от саксийно цвете, но не го познавам. Ако може някой да ми каже какво е и дали ще се хване, натопила съм го във вода засега.

                                 

(... ходих да се огледам за дъга - дъга йок, но пък беше бухнал един такъв бял облак след бурята на Свети Илия - като цвят на магнолия)

закичи роза ли, магнолия, на двайс'ти юли вечерта, денят отива си - история от шест до двадесет часа, приижда нощ, придърпва здрача
и го намята като плащ -
да скрие тези дето плачат
във гънките му.
За кураж окача си звезди по свода
завинтва си една луна,
а бурята разгръща своята
мълниеносна свобода...

Заради неделята - малко сладко от касис и палачинково прасенце

Забелязах, че последните няколко недели не пропускам да публикувам тук.  Нещо като седмична хроника, нарочно хронично ми се получава и днес, заради неделята сядам в задушния следобед пред топлия компютър да се отчета. Ама не ми се пише, да видим как ще се получи значи. Мен и ремонтът никак не ме влече, ама той се повлече и между другото вече 17 дни търпя извънредни ремонтни обстоятелства. Биваше докато беше хладно и с песен на уста вървеше бояджийстването, имам си опит с четки, та и с валяци донякъде. Том Сойер ряпа да яде с оградата на леля Поли. Обаче като стана едно гореещо и задушно и  ентусиазмът ми бърже-бърже изстина, тъй де - прегря. Добре, че има един истински сериозен човек тук, че да не спре съвсем ремонтната дейност и днес да се радвам на прясно освежена баня. Ами имаше нужда, то всичко си плаче отдавна за такова освежаване и ето сега лека-полека нещата  се нареждат и просветват.

пластилиненото  момиче, което вече три години красеше библиотеката трябваше да си намери ново място, доста се размекна в жегите и сега е на перваза на прозореца в кухнята, на хладно

не бях правила катми с мая до оня ден, последната ми се получи с формата на кръгло прасенце, аз поне си го виждам ;)  а ако реша да гадая на палачинка - в долната част има едно човече и обърнат с главата надолу котарак - което ще рече - ще бъде изядено палачинковото прасенце от едно момченце и то ще мърка доволно като коте ;)

                                         

                                       В един от горещите дни на изминалата седмица брахме касисовите плантации на село - (сиреч няколкото храста в долния край на двора ), не можах да не направя сладко. Получи ми се чудесно и лесно като с вишнапа. Вкусът му е особен, но пък на цвят е перфектно.

                                       

Отдавна ми се иска да имам на прозореца здравец, индрише и босилек. Чела съм, че е добре да се сложат на перваза и вятърът да минава през тях - един вид пречистване. Тези дни се сдобих, освен с нови прозорци, и с две саксии - съответно със здравец и босилек.

                                       
ето го босилека, преди час като задуха силно ароматът му изпълни цялата стая за мигове

                                       
Светът през мокрите очи на прозорците от тази вечер

                                     

Продължава да вали. Добре поне, че спря да духа преди да отнесе новия перваз на северните прозорци. Тук духат великански ветрове, от север пък съвсем, засилват се - все едно се хлъзват по билото на планината, и се блъскат право в прозорците. Изпитание за новите дограми.



Гореща седмица. Горещници.
Главини тлеят вечер в здрача.

Светът в неделя, преоблечен,
във мокра риза, още плаче.

Дъждът навън се задържа,
подвил е крак и продължава,

вали небесната вода...
Живее се така, в прохлада.

И отново неделя, и отновото лято...

Да, вече няма как да объркам юли, от седми насам е истински пек. Сега пък ни е горещо. Ама мноого горещо! Истински горещници вече четири дни. От днес си имаме жълт код за жегите, миналата седмица беше за дъждовете, няма лошо, жълтото е подходящ цвят за лятото и инак ни отива, и всякак. Метафорично, поетично и прозаично казано. Дори цинично. Жълто. Жълтък. Жестоко Ж...като Живота.

това е едно мъничко дърво на живота, което си хванах от мама

тук е вече пораснало и си шушне с цвета на кактуса, който изгря през юни, голямо впечатление ми направи, че почти нацели миналогодишната дата на цъфтеж( 12 юни) цъфна на 13-и

                                          това цвете не е точно жълто, но пък си харесвам снимката

                                   и малко юнско крайпътно рапично жълто - класическо, за сметка на това поразмазмазано

             и едно момиченце в жълто, което е все още само на десет години                                

            а на седми същото момиченце стана вече на 12-и

                                       
и как стават тия бързи работи с порастването все още никак не разбирам...


Пиша си така отвреме-навреме, да не загубя тренинг, както казва Бландиана - скорост му е майката, ама като се засили човек пък ... лелееее...каква инерция, така, че по малко, полеека, за да е по-сладко




Той* е влюбен във мене до смърт,
аз тъкмо до смърт го обичам,
единствен, последен и пръв,
усмихнат, добър и различен.


Той е влюбен във мене така,
че не мога да дишам без него,
носи слънце, небе и земя,
подарява ми своето време.


Той е винаги с мене, до мен,
вътре в мен, обикаля наоколо,
доброволно ме има в плен
и ми връзва-развързва посоките...


Той цял е отдаден на мен,
аз от колко години - все негова
до граничния, залезен ден
и пределната песен на лебеда

     ( * животът ми)                                   

Една юлска есенна неделя, намазана със сладко

В неделя сутринта имах усещането, че три месеца са се изтърколили за една нощ. Събудих се и се озовах в една есен. А бях сигурна, че е трети юли, едва бе минал Джулай.

           1.07. около 7 и 20


Та сутринта в неделя, влизайки в кухнята, установих, че е толкова хладно, че спокойно мога да опържа мекици  за закуска. Без никакви опасения от прегряване. Обичам времето да прави номера, непредвидимостта му напоследък ми е празник.
Мекиците забърквам с кисело мляко, в което е угасена чаена лъжичка сода, сол и брашно, колкото поеме. Стават по-хрупкави от мекиците с мая.



Направо хвана есен!
И вятърът надува
унесено-занесен
една дъждовна туба.

Във кухнята студено -
мекици да изпържа!
Цял куп дъждовни капки
прозорецът издържа

и вятърното рамо,
което здраво блъска,
 - Добро утро, мамо!
( каква съм мама-гъска!).
 
Вън трясна гръм, избухна,
присветна, притъмня,
че като плисна, рукна -
дъждовен ден, деца!

Мекиците ухаят
готови за споделяне,
дъждът навън нехае,
че юли е, неделя...






Предната седмица пък съвсем непреднамерено се сдобих с гелфикс на д-р Йоткер и килограм вишнап в един и същи ден. Случайно, даже си нямах представа, че това в пакетчето е гелфикс, взех го за желатин. Така ми се получиха три бурканчета сладко, и после още три. Никак не съм по зимнината,  не съм затваряла буркани с лютеници, компоти и разни зарзавати, но това стана толкова чудесно и лесно, че повторих опита на другия ден.
   

                                    

И пак може да опитам, още повече, че се хареса твърде много. А колко са пет бурканчета сладко, ако има други такива заесенени летни недели, ще заминат още в лятото.

Знаех си, че и друг път съм писала за мекиците и злоупотребата им с недоверие в ежедневието ;)

Неделяне с тефтерна поезия

Разстрелят ли ме в очите с лъжа
пилея се в листа
и падам
бавно
заобикалям
ъгъла
деня
ръба
заоблям пладнето
с отдаване
отдавна се разтварям в есента
и в шумата безшумна съм отдавна

в лъжата никнат всякакви цветя
а бурените нямат равни

замерят ли ме с камък във тила
в лъчи се пръскам
ставам на снежинки

 лъжата лесна жълтата  лъжа
ме прави на безброй
прашинки
и се въртя и стеля се
 умирам

попивам дълго и дълбоко във пръстта

внезапна пролет -
с глава пробивам

в зелено стръкче
жилава трева

Ситен се сипе снегът,
сипе се, сипе, си - пе,
скоро ще скрие града,
 тихо ще бъде, ти - хо.


Стъпките не кънтят -
снегът си прави от звуци
свое уютно никъде
и там си е у дома си.

Трофеи снегът си има -
говор, викове, тропот,
уличен шум под грима -
бял, плътен,
изопнат е.

Поел цялата глъчка
с нейните цветни кристали,
снегът така се измъчва,
топи се от мъка - жали...

Нямам неделна рокля,
неделята - равен празник.
Прави се въпреки локвите
и ненастроения разни.

Ти не гребеш в лодката.
Никаква златна пътека.
Водата е просто мокра,
макар в рамките предпочетена.

Пляскат меко веслата,
водата е отстъпчива,
лодката, слънцето, роклята,
неделята ми отива.

Всичко се плъзва полека,
хоризонтът плавно се скланя,
потъва слънцето, с него -
роклята, лодката, двамата...

Лозови сармички за търпение

През годините не съм имала отношение към лозовите сарми - ама никакво. Бабите ми и майка не са правили такива и не бях опитвала до преди няколко години, когато взеха да продават по магазините консервирани лозови сарми. Оказа се, че са чудесни на вкус и дълго време купувах готови - лете и зиме. Едно от предимствата им е, че стават за ядене и топли и студени, даже студени и на следващия ден са за предпочитане. За зелевите - които са ми първа голяма любов, не мога да кажа същото. Те си вървят със свинското и сезона. Зимни и точка. Удивителни с удивителна!
Докато се сетя, че мога сама да свивам лозови сарми мина доста време. Години време! Бях си харесала марката палиррия и дотам, без особено въображение. Никакво развитие в тази посока. Един ден докато си шетах из лозята обаче, ми хрумна гениалната идея, че мога да си набера листа - ами да! Защо да не опитам и аз, таковата, да свия една-две сармички, колко му е?! Едва ли ще е нещо дотам трудно, че невъзможно. Листата не са особено големи, но дивачките, които  случайно пропускаме или си виреят на воля из съседните неподдържани лозя предоставят едни такива възширочки, по-големички листа, някои колкото една длан - напълно удовлетворително!

спретнато миналогодишно лятно лозе, нейде из неговите редове ми блесна - лозови листа! сармички!


 Речено-сторено - набрах си аз листата и един горещ летен следобед се хванах да опитам като как ще да ми се получи тази магия със свиването на зелени лозови пурички с постен оризов пълнеж - така изглеждаха всичките сармички, които бях купувала. Бланширах листата, отцедих, запържих лук с морков, добавих чаша ориз, топла водичка и специалната подправка - микс от сушени зеленчуци без никаква сол, която откривам само в един магазин, изчаках оризът да "усвои" водата и започнах завиването. Свиването на тези сармички е най-пипкавия и досаден момент, колкото и големи листа да съм откъснала все се оказва, че повечето с които се опитвам да увия плънката са малки и недостатъчни. До пурички рядко го докарвам по-скоро ми се получават пакетчета.
Последния път в хладилника ми се намираха и няколко гъби, така, че разнообразих плънката - седем-осем гъбки;морковче;две глави лук; универсална подправка, чаша ориз, запържвам, доливам, увира, добавям сол и черен пипер - и почвам да опаковам, бавно и търпеливо, колкото мога за момента - около четирийсет малки пакетчета излязоха. Хапки. Редя ги върху подложка от лозови листа, доливам топла водичка, балсамов оцет и зехтин във водичката и варя. Това с балсамовия оцет си го измислих още в началото - стават тъкмо киселички по мой вкус. Всичко на око, затова не мога да дам точна рецепта. Отскоро прибавих и джоджен към плънката.

последния път не бях особено търпелива и тук-таме се вижда оризец, но и листата бяха малки, следобедът - горещ...оправдания колкото щеш!

 23.06 - добавям снимка на днешните  "некултурни"  сармички,  които се получиха по-добре - свих ги с листата, които свих от една дивачка, затова са така голееми и некултурни;), за сравнение до тях съм наредила от малките, по-светли, "културни", които правя обикновено


Миналото лято докато свивах сармите се написа и едно стихотворение. Вярвам - първото писано по повод правене лозови сармички с помощна буря като престилка около кръста на кухнята;)

Разминаване с буря 



Бурясва въздухът
тревата
настръхва
     небето е изопнато от вятър
завивам си сармите на търпението
         най-крехки тънки лозови листа
                                 с ориз
неистово пищят щурците
навред са лястовиците и
      отривисто режат облаците с пернати ножици
внимателно премахвам дръжките
прегъвам пакетчета
по два сантиметра -
колкото нокът е вярно но неподходящо сравнение
 вятърът навън огъва дървета
люлее се в короните
в тревите мята се
до пръсване издува бузи

вътре
сармите са завити
подредени 
и тихо къкрят
  а аз без звук се надкрещявам с бурята която се разми

размина

размина се
в какво търпение се е възпитала!
   
последен минава вятърът
       и килва шапката на този кротнат  привечерен час

 която лястовиците скроиха от отрязъците облаци


04.07.2010