Мусаката

Така. Членувано и натъртено, болдвано и подчертано. Защото се каня вече повече от година, две...няколко години да я впиша, символично увековеча. Мусаката не е просто мусака, ей така, каква да е манджа. Това е ястие, въпреки невъобразимия привиден бъркотиест вид на нейните ситни съставки, вкусът, който се получава, я поставя на едно от първите места по предпочитаност от всички у дома. Всички с радост ядат мусака. И си искат допълнително, и спорят за последните картофчета...Изобщо това е мусаката - със заливка, приготвена по няколко начина, с картофи на шайби, на едро, на кубчета, на пюре...всякак съм я правила и все е била достойно оценена и приета, унищожена до троха....като споменах троха...
Имах проблем с каймата, която трудно ми ставаше на трохи, мъчеше ме това раздробяване на ситно и съответно равномерното и разпределяне между останалите съставки. През последните две-три години му хванах цаката, първо е каймата - има си кайма, която си става по-лесно, после съда в който готвя, температурата на котлона и приспособлението за дробене...всеки, който е правил, знае. 400 грама кайма - има едма домашна, с която ми се получи чудесно и лесно, килограм картофи - обелени, лук, чушка, морков, дом.пюре. Сушени зеленчуци - микс, чер пипер, червен пипер, сол, магданоз или друга зеления по вкус. За заливката - две-три яйца, брашно и кисело мляко. Това е в общи линии. Каймата се запържва с лука, наситнява с подходяща вилица или мачкало с дупки, задушава добре. После нарязано морковче, чушка и надробените картофи - с каквато големина ги харесвате, Правила съм и с картофи на тънки шайби - като за огретен, и със сварени картофи намачкани, но най-често се придържам към всички зеленчуци, нарязани на кубченца - в тенджерата при каймата,  добавя се доматеното пюре, подправки, топла водица, хубаво се разбърква, и се пресипва в тава, тавата на горещо във фурната. През това време в тиган запичам брашно, малко масълце, добавям вода - кашичка като за бешамел, разбивам яйцата и киселото мляко с черен пипер и сол и ги прибавям към кашичката. Заливам и допичам. Това е - после кой с кисело мляко, кой с туршия, кой само така - важното е, че всички обичаме мусака. Обединително ястие :)

                                                           

пък и всеки да си го яде където му е добре...

                                                                           

Звънят по телефона,
звънят ми на вратата -
отварям, отговарям
и готвя мусаката.

И котката се готви
отгоре ми да скочи,
а вънка на котлона
ммммусака клокочи -

картофките се гонят
с морковче и чушка,
и лучецът нарязан,
защото не е слушкал.

Отново на вратата
звънят, но не отварям -
в тавата мусаката
блажено си поляга.

Заливам я с застройка,
във фурната я слагам.
Минутки и  готово!
Търпение бе, драги!

Любима мусаката
на нашата трапеза
стои съвсем за малко -
светкавично изчезва.

Есенни карамели

Беше летен този ноември. След вчерашният топъл шарен вятър и невидимият нощен дъждец съвсем се разпролети...наобратно върви. Така или иначе следва зима! До Коледа остана месец, календарът го твърди, а всичко останало отрича този факт. Есента е домошарка. Шари насам-натам, позамита листата. Напръскала е улиците и тротоарите с вода. Чисто премела. вече шета из кухнята на времето. На топло е есента. Престилката и от листа, шапката и и тя...Карамелизира черешите, орехите...Короните на дърветата с цвят на горена захар. Враните надничат, обикалят грачат - парченце орехче, малко карамелено захарче...Сладка, сладка, хрускава карамелена есен.

няма нищо по-лесно от карамелизиране на ядки в добър тефлонов тиган...на тези добавих кокосови стърготини за разкош

Карамелените черешови дървета ухаят в тон

Есента, есента, есента...

Октомври е красив, не просто красив - невероятен, дащен, нежен, щедър с богатите си дъхави пазарища, ниско слънце и есенни листопади. Повече от красив, независимо от дъждовните дни, които тази есен препълниха чашата на оптимиста, но затова пък в последната си седмица месецът се разкри в пълния си блясък и очарование. Октомври е на края си, свършва...Рони лист след лист, ден след ден и скоро и неговия лист ще отрони календара. Дано е все така слънчев докрая. Все така неустомо настоятелен - всеки ден ме кани на разходки, под мекото си слънцето, сред листата...Навън е прекрасно. Есента е най-пропускливия сезон, заради бримките във въздуха, тънкото слънце, църквите на дърветата с кръглите им златни кубета...Есента ме отвлича, есента ме разтваря. Смесена-есенна....Затова вероятно не успявам толкова да се задържам вкъщи, в кухнята, пред компютъра. Позабравих месенето и печенето на хлябове и сладки. Направо не помня откога не бях пекла бисквити. Вчера се поправих. Бях видяла едни совички, които реших, че ще е подходящо да изпека в чест на будителите. Совички - буднички и ококорени.

Както обикновено се захванах с майсторенето без никакви предварителни приготовления, не умея да планирам...Оставям се на импулса, хваща ме вдъхновение и така - в кухнята, в поезията, в рисуването. Имах масло, брашно и захар, орехи и стафиди. Замесих си тесто от едно яйце, 150 гр пудра, едно пакетче масло и брашно, колкото поеме, добавих и малко оризово брашно за финес, екстракт ванилия и портокалови корички за аромат. Направих си три фитила по 20 см, завих във фолио - развяват напоследък една нова дума "фолиран - фолирана краставица", която ме разсмива, защото си представям фризирана краставица ( ама не във фризер;)...та прибрах фитилите в хладилника да се стегнат за час. Лошо , е може би не съвсем, че все по-рядко ме връхлита такова кухненско вдъхновение. Нещо не ме влече толкова. Все по-здравословно гледаме да се храним и някак отпадат тези вкусни и калорични хлябове, месеници и бисквити, които печах често до преди година-две. Бисквитките ме изкушиха с вида си и с желанието да приготвя едни сови на съпротивата. Опозиция на сладките чудовищни изкушения, приготвяни за Хелоуин. Нещо вече не искам да толерирам и приемам този празник. Отблъскват ме все повече призивите и украсите в моловете, комерческата всичкота на този ден. Купи, купи, купи - това се набива в очите и ушите.  Е, няма да купувам. Изобщо на мен рекламите открай време ми действат обратно. Щом нещо се рекламира  не го взимам, избягвам го дори. Имаме си чудесен ден на будителите, който е на 1 ноември. Той не е комерсиален и около него е тихо, тихичко, всяка година минава почти неусетно в сянката на чудовищния Хелоуин, като един понеделник след неделя. Като един скромен, опрятен и тих човечец до облечено искрящо и помпозно неопределено същество. Незабележим е денят на будителите, а това е обидно. Недопустимо. Поправимо? Дано е така. Децата не учат на първи ноември, което за мен е абсурдно. Би трябвало точно този ден да са на училище и да слушат, да четат, да гледат филми за будителите.

Совичките! Нарязах си фитилите на по 15-ина тръкълца и ги оформих, колкото можах. С подръчните ми стафиди, орехи и вилица. Пекох на 150 градуса, 20-ина минути, 

Ароматът е празничен. 

А тиквата е истинска кралица на октомври. Никакъв фенер! Смятам да я напълня със сушени плодове, орехи и локум:)

Нещо с ябълки

Мина цялата празнична олелия, новата година ( условно нова) повече от месец е на линия и си тече между другото. Ден след ден дойде февруари и отновото се наканих да споделя един десерт, който съвсем импровизирано спретнах с три, задържали се във фруктиерата, ябълки.
През зимата купувам предимно цитрусови плодове. Тази зима се оказва основно мандаринена до момента. Попаднах на едни страхотни мандарини и докато зареждаха от тях в близкия магазин на БИЛА от тях, всеки ден купувах. Запомних сорта им - NOVA. Не бях опитвала толкова сладки и сочни мандарини. Обаче свършиха, от седмица вече не откривам такива. За първи път тази зима купих личи, двете с дъщеря ми го харесахме и още няколко пъти взимах. Сега купувам портокали. Ябълките нещо губят позиции през зимата. Наскоро видях  в кошчето в кухнята огромна, само нахапана, ябълка. Синът ми я беше метнал - не била вкусна, дори се изказа по-силно - отвратителна била. Имах още две от тях и, след случая с ябълката в боклука, реших да ги сложа в ябълкова пита, за да не последват съдбата на посестримата си. Да се оползотворят все пак. Ако има нещо, което особено да ме дразни в съвременното общество, това е хвърлянето на храна. На купища храна. Толкова сме презадоволени, преситени и разглезени. Вбесявам се, вярвайте ми. Особено като знам, че по света има хора, които буквално мрат от глад. В този момент някъде. Това така да ме яде...Въпреки, че знам, че няма как да им дам моята излишна храна, няма как да достигне до тях, опитвам поне да не хвърлям. Значи всяка кора хляб гледам да направя на галета и ми е много криво като хлябът се застои и плесеняса, тогава нямам избор и го хвърлям. Лятото е особено мъчително, много бързо се разваля хлябът и съм принудена да хвърлям...Бях спряла направо да купувам и месех, когато ми трябва, колкото е необходимо. Нямам винаги това време и все пак се налага понякога, един-два пъти седмично да купя хляб. С времето успявам да не взимам повече продукти, отколкото ни е необходимо, да не готвя повече, отколкото ще изядем. Във всеки случай все по-рядко се случва да хвърля храна.
Обаче темата ми е за ябълките и тяхното използване. Бях си наумила да ги вкарам в ябълкова пита. Майка ми често ни приготвяше точно този сладкиш в детството. Беше по рецепта от жълтата и дебела книга "Съвременна домашна кухня", май така се казваше. Бяха три варианта на пита един под друг. Нашият беше с настъргани ябълки, чаша олио, кисело мляко с бакпулвер, чаша захар, три яйца, брашно, канела...Нещо такова. Откак аз приготвям ябълков сладкиш, предпочитам да режа ябълките на малки кубченца. Беля и нарязвам. Подготвих си ябълките, потърсих останалите продукти и установих, че нямам олио и кисело мляко...Реших, че мога да опитам тогава нещо по-различно. Разбих едно яйце със захар и разтопено масло ( захарта беше на око, около 100 гр, маслото - 70 гр, да речем). Добавих ябълките, шепа орехови ядки и реших, че може да сложа и малко корнфлейкс. Пак на око. Разбърках всичко и разпределих в шолички за печене - подмазани с масло. Изпекох на 180 градуса. Е, голяма вкуснотия излезе!

Десертът се оказа много сполучлив. Ябълките имаха текстура на крем - леко киселееха още, получиха мек нюанс от маслото и кремчето, което беше около тях сладнееше.

                                       

ето колко вкусен беше!

Небето през февруари е особено омагьосващо...Тази снимка е от деня преди пълнолунието, втори февруари, луната изгря рано, преди 17 часа

Меденки в пещта на лятото

Гледам, че последната ми публикация е великденска, и се самопорицавам. Август си отива, а аз не мога да се наканя да опиша поне едно свое лятно кулинарно приключение. Всъщност е логично, защото авантюрите в кухнята през този сезон за мен са най-малко. Рядко се запрятам да меся, готвя пъргави манджички и основно я караме на скара и салати. Бързи, цветни, здравословни менюта.
     Лятото дойде. Гърмя. Трещя. Валя, валя, валя... Надовлече кал. Градушките и влагата повредиха почти навсякъде реколтата. Огорчи ни лятото. Удари ни небрежно като проклет хлапак и побягна...Повлече сълзи, клетви, сви сърцата в салфетки от опасения и ги поднесе към небето
На божията милост се надяваме. Разчитаме. Уповаваме се. Човек трябва да вярва безрезервно. Без резерви, сиреч - без остатък, до последната си клетчица. На мен понякога ми е трудно, все се съмнявам, все нещо ме човърка, все се питам...А когато спра да се питам и се оставя на вярата си, се получава едно такова убийствено печене на меденки в най-знойния ден на август - следобедът на 13-и. Тази година 13, 14 и 15 август замениха горещниците - направо лепнеха от жега. Температурите минаха 40 градуса... Явно ми е било недостатъчно, защото точно тогава реших, че е време да спретна типчно зимните за кухнята ми меденки. Жегата извиква такива пристъпи, хората изпращяват. Та и моето занимание с меденките беше такова изпращяване. Направих една доза здравословни - пълнозърнесто брашно, овесени ядки, кафява захар, две яйца, малко кисело мляко с бакпулвер и три лъжици мед. Стана тъмнокафяво, доста гъстичко тесто, разстелих върху кухненска хартия в тавата за печене,  сложих бадемчета. На 175 градуса. Получи се цял сладкиш, който нарязах на парчета. Доста тъмни и наистина здравословни на вкус. Дозата беше за две тави. После продължих с класическите меденки - бяло брашно, две яйца, захар,  масло, колкото яйце,  бакпулвер, ванилия, джинджифил на прах и мед - пак толкова, стотина грама. Правя всичко на око, рядко ползвам мерителни чаши и затова не мога да дам точни грамажи - обикновено добавям брашно, докато се получи тесто, от което да оформя топчета. Слагам им бадемче и нареждам върху пекарска хартия. Фурната на 175 - за 15- 20 минути почват да розовеят, и стават златисти. Добиват меден цвят. Така се сдобих с аромат на зима в един от най-горещите следобеди на август и две доволни деца. Синът ми ме пита откъде съм купила тези тъмнокафевите кексчета, това от неговите уста е комплимент.


                                               

Напоследък времето се поразхлади и не ме провокира да пека други сладки и хлябове. Правя често пълнени чушки, които просто стават знаменити - направо се привързвам към тях. Лесни и вкусни. Запържвам ориз и булгур с лук и сушени подправки, добавям чаша топла вода и като "дръпнат" водата ги омесвам с повечко сурова кайма - пълня изтърбушените, почистени от семе,  пиперки, поливам със зехтин, добавям вода и пъхам във фурната - докато изври водата и покафенее ципата на чушките. Много сполучливо ястие! Горещо препоръчвам, със сосче или без. Другия път ще ги снимам.

Морето тази година е един мираж до който на два пъти се добрахме през пустините ( условно) на юли и август. Много за кратко и веднага обратно. Такова оскъдно моренце, колкото да ми подразни апетита, а той и така е огромен...На море съм ненаситна. Затова мога да определя това лято като гладно - на всичкото отгоре. Гладно, дъждовно, кално, непоносимо влажно - но прекрасно и вече изплъзващо се. Отива си лятото. Изтегля се полека.  Сега, докато пиша, навън е странно тихо, не чувам лястовиците, които обикновено вдигат невъобразим шум. Може и те да се готвят да отлетят...Иде есен...ииде есен...

Закъснял великденски репортаж с едни героични яйца и по-особени козунаци

Мислех да пиша за мусаката. Не за първи път се каня, тъй като е сред любимите ни ястия и честичко я правя, откога съм и написала похвално стихотворение, но снимки нямам. Нито една снимка за доказателство - просто няма кога да я снимам. С такава скорост изчезва. Все пак имам въпрос, който би допринесъл за още по-добрия и вкус и най-вече вид - как правите каймата на трохи? С раздробяването и се затруднявам. Напоследък запържвам само картофите, лука и моркова и добавям суровата кайма, разбърквам хубавичко и изсипвам в тавата за печене - така каймата се дроби на ситно и равномерно се разпределя навсякъде. Толкова за мусаката, друг път със снимка и стихотворение.

Тази година за втори път боядисвам яйца с естествени багрила. Миналата меракът ми беше толкова голям, че стана след великденско това багрене и се получиха чудесни жълти яйца. Жълтото винаги ми е било проблем. И кафеви! Тогава бях попаднала на блога на Бети и се бях прехласнала по нейните прекрасно боядисани с естествени материали яйца.

с люспи лук

                                       

тези са с куркума.

Най-важното условие, основното, за да се получат донейде цветовете е яйцата да са бели. Забравете, че нещо ще стане с обикновени яйца, колкото и да са от по-светлите - защото аз първо така подходих. Посъбрах си възможно светли яйца, опитах се да ги боядисам в червено - с брош, нищо не излезе. Едни неравномерно кафеви яйца в резултат. Тази година си намерих и цветно зеле (лилаво) за син цвят, сварих ги и оставих оцелялото в синята вода - придоби съвсем лек оттенък. Абе синееше се. Проблемът с белите яйца е, че са ужасно чупливи. Значи, за да имате на финала десетина, що-годе добре боядисани с естествени краски яйца, пригответе си поне 40 бели, най-добре 50. Още в кутиите са напукани, черупките им са полупрозрачни - като с венички. Но това не можа да ме спре и тази година да опитам. Най-голяма трагедия беше синия цвят - от шест яйца, надяващи се на синьо, накрая остана едно читаво в лек син нюанс. Много хубави се получиха пак с куркума. Значи да обобщя:

С червения цвят - провал. Така и  не стана добре - варих в брош, после добавих вино, за да подсиля цвета - в резултат едно интересно розово яйце, другите - кафеви.
За жълто - чудесен резултат. Бели яйца се варят в разтворено пакетче куркума.

За синьо - сварих ги с цветно зеле, нарязано на ситно. Големи поражения, едничкото оцеляло се кисна в зелевата баня почти цял ден и хвана лек син тен.


Зелено не правих. Време не ми остана, а и ми се свиди копривата за багрене. Много ми харесва на супичка, през този април няколко пъти правих. И баницата на Бети с коприва стана много сполучлива и едно ризото, което приготвих за първи път.

Добри резултати имах с декупажа. Съвсем ново за мен - декупаж върху яйчена черупка. Правила съм върху бутилки и един стол у дома облепих. С яйца не бях пробвала. Мислех си, че е много пипкава работа и нищо няма да излезе - да, ама не. Отново при Бети открих тази техника с белтъка от яйце за лепило и свежи пролетни мотиви от салфетка - голяма красота, Бети, пак ги разглеждахме и цъкахме с език, особено на розичките...Така или иначе яйцата ми не станаха кой знае какви, та седнах да ги доукрася, да ги позамажа, тъй да се каже.

Малко доказателствен материал. Благодарности за дъщеря ми, не знам как ме изтърпява като взема да мрънкотя да ми снима произведенията - не стига, че ми ги снима, а и ми ги праща! Да ми е жива и здрава.

нищо и никакви кафеникаКви ( брош и брош+червено вино)

                                       

обаче тук са същите плюс декупаж ( не е особено за препоръчване върху такъв тъмен цвят, но колкото и да е се освежиха)

тук се виждат и жълтите, и онова особено розовото и единственото синьо на преден план, което налепих с кукувиче грозде  (така се казвало това цветенце)

трапезата с героично оцелелите яйца и един от моите козунаци, които тази година реших, че ще са с кафява захар и бял шоколад

Станаха много ароматни, не толкова сладки и леко кафеникави отвътре козунаци.

Няколко думи за ашурето

Ашуре - винаги ми е харесвала думата. Навремето ( ехееей, преди половин живот) учехме за Ашурбанипал и огромната му библиотека, беше първи семестър "История на Стария свят" при Стела Монева, мноого я въртяхме онази част на света - Асирия, Вавилония, Месопотамия, Тигър, Ефрат и това засукано име на владетел,  който събирал книги, ама книги - глинени плочки! Клинописи. Представете си библиотеката. Освен него ми е останал от онова време в главата и Хамурапи - и неговото име си го бива, библиотеката му също.
Нищо общо с ашурето засега, освен, че жито също се е съхранявало в такива големи глинени съдове, както и плочките - таблички с онези древни епоси. Житото и книгите са храна за душата. Знае се, че при помен душите на мъртвите приемат единствено житото от раздавката. Подсъзнателно свързвам думите. За произхода на думата на десерта ашуре, разбрах, че е турска дума за варено жито. Обаче освен това го свързвам и с "разбира се" откак сме се поанглоезичили и изобщо за мен ашуре е една красива, разбрана и умна дума.

Често правя жито през последните години. Не е лесно. Особено да го докарам пръхко и ронливо. Накисвам го, варя, подсушавам  - купих си кухненски кърпи специално за целта. Смесвам го с натрошени орехи, бисквити, лимонова кора, пудра захар. Понякога с локум и бонбони. Помня навремето, през детството, в белите пластмасови чашки с жито за помен имаше бонбони "Детска радост". Малко ме е стряскало това с детската радост в житото за помен. Ама това впоследствие...Навремето ми харесваше да откривам цветните бонбони из житото.
Та да си дойдем на ашурето. Откак повечко купувам жито правя и от него. Обаче не го претривам през сито. Просто го накисвам, сварявам ( подслаждам) и добавям разтвореното нишесте - да се сгъсти. После орехчета, канела...малко нарязани сушени плодове - абе става десерт за чудо и приказ. Полезен хем!

тук съм го оформила като правоъгълна торичка в една форма за козунак


                                           

грис-халвата също ни е любим десерт, който предпочитам да приготвям

И двата десерта ще правя тепърва по-често, като най-подходящи за постите.

Благи заговелки и леки пости!

Жабката Жоржета - история с приказка

Тази приказка е от първите, които съм писала. Има - няма, преди осем години. Много бързо минава времето - колкото и да внимавам, изплъзва ми се, бърза, бяга. Много бързо бяга.
Героите от приказката ми се появиха и напомниха за себе си съвсем наскоро. Първо Жабер - видях го преди месец в един магазин и си го взех. А снощи Мария Донева беше така щедра да ми подари Жоржета. Такава кипра жабка, веднага я познах!  Тутакси я събрах с жабока и това е един щастлив  финал на тяхната приказка извън приказката.


Не на края на земята, а малко по-насам, имало едно жълто-зелено блато. Там живеела жабка на име Жоржета Зелената шапка. Тя си имала жабешки татко Жоро и майкa, наречена Жулиетка Зелената плетка. 
Живеели си тримцата в това блато дружно и благато. В жабуняка крякали и скачали, докато един ден Жоржета Зелената шапка не решила да се омъжи. 
Младите жабки са много капризни, нашата не правела изключение - като всяка женска жабка си имала мечта - жабешки принц да я вземе, на сватбено пътешествие да я заведе до Голямото Зелено Блато, там на слънце да се пече, седнала на лист от водна лилия, а като й припече – да цамбурне във водата, да поплува, после да излезе на брега, да подскача и да си хапва богато. 
Желанията на Жоржета били закон в мокрия жабешки дом. Таткото Жоро написал обява на лист от папур за местната преса: 
"Внимание, внимание! Търси се принц за Жоржета Зелената шапка. По възможност светлозелен, обезпечен и да знае чужди езици". 
Явили се трима кандидати от другото блато: Жабор, Жабур и Жабер. 
Мама и татко избрали Жабер, защото той знаел езика на Голямото Зелено блато, и Жулиета също избрала него, защото имал най-голяма уста и можел повече да се усмихва. 
Направили жабешка сватба, оженили се и заминали на пътешествие до Голямото Зелено Блато. Жоржета Зелената шапка, като всяка разглезена жабка, искала само да яде, да спи и да се забавлява, а Жабер искал жена му да готви, предимно желирани пеперуди и водни кончета, сутрин с кафенце от тиня да го буди, да бъде грижовна съпруга и добра бъдеща майка. 
- Кррря, кррря! – казвал Жабер, което на жабешки език значело: "Слагай да ям, слагай да ям! "
- Ква-ка-как, ква-ка-как? – питала Жулиета. 
- Уърк, уърк – отговарял Жабер, което на езика на Зеленото блато означавало: Работа, работа! 
Жалко, че никой не се ражда научен. Жоржета поплакала малко и се обадила по джиесема на татко Жоро, който я съжалил и й казал: 
- Ерра, ерра! – тоест - ела си, ела си! 
Върнала се натъжена Жоржета Зелената шапка, а мама Жулиета Зелената плетка се заела с нелеката задача да я учи да домакинства. Жабер обещал да почака четири пъти, защото иначе Жоржета била много женствена и мила жабка и само дето не можела да готви и да му глади зеления панталон. 
След четири пъти по толкова отново се събрали. 
Жоржета вече можела да готви желирани пеперуди и водни кончета, както и да глади зеления панталон и даже зелената вратовръзка на Жабер. 
И заживели по жабешки славно, защото който знае да се оправя, всичко му е забавно и животът му е щастлив и лесен като жабешка песен. 
А Жоржета Зелената шапка останала в приказките, защото била не жабка, а чудо и защото била разбрала най-важното: от живота не може само да се очаква, трябва и да се дава. 
Скок-подскок, скок-подскок, нека ти е за урок! 


примерна песничка на добрата домакиня и млада майка Жоржетка :

"Ква-ква, кря-кря...
Готвя на воля,
гладя добре, 
не съм над 40 -
зелена съм де,
плета малко шапче,
а с левия крак
люлея си жабчето -
няма как, кряк"

                                          

За магданозените кюфтенца и някои други магданозени проявления

"Китка-китка магданоз,
кой излезе първи - тоз!"

Една от най-популярните броилки в детството...В света на игрите още съм нямала отношение към магданоза като подправка. Изобщо не го познавах в кухненското му прoявление. Детски безгрижни години... По-натам развих вече чувство близко до отвращение към зеления и не винаги свеж спътник на кюфтета, салати, таратор (особено в таратора) и го вадех и отделях настрана от всякаквите там, подправени с него, ястия. По летните лагери имах чести, нежелани, но неизбежни обедни срещи с негово магданозено натрапничество. Никак не понасях салата и/или таратор с накълцан отгоре магданоз. Поне докато не родих дъщеря ми и тя от първата си салата ( дето се вика) обикна този същия магданоз до степен да го обира и от нашите салати, и от гарнитурите - където го сервират дори на стръкче, и си го пасеше с голямо удоволствие, което ама никак не разбирах...Заради нея обаче започнах да го употребявам в кухнята и постепенно го приех. Особено в кюфтетата. Към днешна дата не признавам пържени кюфтета без магданоз и лук (повечко и от двете, колкото може ситно накълцани). Още повече се привързах към изцяло магданозените кюфтета. За тях ме "светна" Славян Радев преди  седем-осем години и в началото не приех сериозно това, че може само от магданоз да се направят изключително вкусни кюфтета. Струва ми се, че мина поне година докато опитам да направя от тях. Все още с едно недоверие и съмнение, че нещо ще се получи. Е, получи се! И то не нещо, а НЕЩО! Можело, значи, да се направи от две китки магданоз, две яйца, малко сирене и четири-пет лъжици брашно истинско кулинарно бижу. Магданозено...така де, изумрудено колие направо ти иде да си подредиш в чинията...да му се порадваш минута-две преди да изчезне.
Оттогава ги правя често. Поне веднъж месечно. Магданоз има през цялата година. Единствената не дотам приятна работа е кълцането му. Гледам да е добре наситнен, особено дръжките. Ако не ви се ситнят дръжки от тях може да си сварите чудесна отвара за почистване на кожата на лицето. И на кубчета лед става. Понякога за това ги използвам. Става и да ги намачкате за маска. Магданозът има много лечебни свойства и съответно приложения.

Споделям последната си, усъвършенствана рецепта за магданозени кюфтенца.

две китки свеж магданоз
две яйца
четири-пет лъжици галета
сто-сто и петдесет грама сирене
три-четири лъжици натрошени орехови ядки
черен пипер
( примерно - правя ги на око и не съм особено убедена в пропорциите)

Всичко се кълца, смила, натрошава и разбърква с вилица на гъстичка консистенция. Загрява се олио в тиганче. Кюфтенцата се оформят с намазнени лъжици и се изпържват много бързо. Може да се сложат да попият на кухненска хартия. Поднасят се със кисело мляко и чесън. За питието - по избор! Всякак вървят.

снимката ми е безобразна, колкото безобразно вкусни са кюфтенцата - прилагам я само за достоверност - стават!

А за последно магданозено проявление извиквам едно стихотворение, за което предварително се извинявам.

Вълшебното кюфте от магданоз

Защо не е животът прост
като кюфте от магданоз?
С яйце и сирене, с пипер,
със брашънце и с маниер.
Със орехчета за разкошество,
зелено, хрупкаво, разрошено.


Вълшебно е,  от МАгданОз
( римува се с магьосник, Оззз...)

и Ози

(за финален щрих

сега на бързичко приших)

Да си изядеш пръстите

Наближава Хелоуин. Не е празник, който да тача. Дори не съм го отбелязвала, допреди децата да тръгнат на училище. Вече седем-осем-девет години откак Хелоуин се вмъкна и понастани у нас чрез учебниците по английски. Няма лошо -  един празник в повече винаги е добре дошъл. Само ми се ще и будителите ни да бяха толкова популярни у нас, колкото онзи нахилен Jack Pumpkin 
 Миналата година у дома позвъниха малчугани с думите - "Номер или лакомство?". Не бях подготвена:(. Затова пък след това набързо направих "Пръстите на вещицата". Рецептата открих в Крокотак. Наскоро при Люси , попаднах на цяло находище от рецепти за Хелоуин! Тя е истински спец в тази област. Сами ще се убедите! Бързам да споделя откритието си, докато има ден-два за приготвяне на разни ужасяващи сладории и други страховити ястия.

За Вси светии и будителите имам собствена теория, която съм изложила преди време. Препубликувам текста.

Днес по католическия календар е Хелоуин или денят на Вси светии. Празник, останал още от времето на келтите, свързан с края на прибирането на реколтата и междата на която е стъпил последния октомврийски ден. Ден, свързан с огъня, гоненето на злите сили и преминаването в зимата. Преминаване след оттърсване, оставяне на всичко плашещо зад гърба и продължаване напред. На първи ноември празнуваме денят на будителите - онези светли хора, призвани да ръчкат, да не оставят да заспят и да будят вече заспалите души. Едни огнени и харизматични личности, каквито напоследък липсват в нашите интересни времена. Липсват ми лично на мен и ми е мъчно. Нищо случайно, че празниците се допират. Не виждам просто съвпадение, че се преливат и са, аха-аха, на една дата. Уж различни религии, култури и ритуали, различен начин на празнуване, уж става въпрос за твърде различни неща, но от доста време съм убедена, че това е един и същи празник. Ден на различието. Незагаснал древен празник, свързан с оцеляването на човешкото, на искрата в душата. Мое усещане, лично мнение. Ако Хелоуин, образно казано, е тиквения фенер, то денят на будителите е свещта в този фенер. Пламъка, огъня, който трябва да съхраним, който трябва да носим и предадем нататък. Не просто да не спим на 31-и срещу 1-ви, да внимаваме и да гоним злото, а винаги да сме вътрешно будни, нащрек.  Да не се успокояваме.  Да не бъдем особено послушни. Да не оставяме да ни отвличат вниманието с всякакви дивотии, баламосвания, инсценирани паники и безумни веселби и шоу програми.  Дори да си мислим, че не можем да променим нищо, колкото и безнадеждно да изглежда всичко около нас, да продължаваме да носим фенера и да търсим човешкото в човека, да се опитаме да го осветим и извадим от там, където се е свряло. И да внимаваме винаги да има на кого да предадем фенера и свещта.

Честит ни празник!

Палачинка със слон и домашен течен шоколад

А и един цветен летен часовник, който е спрял в август.


Палачинките са една от любимите ни закуски, дори понякога обеди.
Напоследък ги правя с газирана вода - две яйца, сол, малко разтопено масло/олио, брашно и газирана вода. Не много гъста каша, за да се разлее добре и стане тънка палачинка. Ако искаме пък дебела - по-гъста каша. Печем, докато застине сместа, хващаме здраво дръжката на тигана, обръщаме с гъвкаво, въртеливо движение във въздуха и готово! Мажем с масло и трупаме, ако има какво...при нас се излапват почти във въздуха, докато се завъртят и изчезват...Няма ги.
Навремето баба ми печеше истински катми. Забъркваше тесто за тях в голяма синя тенджера поне с 2 килограма брашно, разпалваше огъня в двора, слагаше триножник, пиростия и отгоре голям черен сач. Щом хубаво се нагрееше сача, мажеше със сланинка, забодена на вилица, и изливаше черпаче от сместа. Най-вкусните катми на света!

обичам да разчитам фигурките по гърба на палачинките, забавно гледане на палчинка се получава, тази тук съвсем ми заприлича на рисунка на слон ( дори на мамут), слязла от стените на някоя праисторическа пещера


Бях обещала домашен течен шоколад на сина ми и повече от месец отлагах приготвянето му. Ами лято. Горещо беше за забъркване на такива благинки. Мотах се, шикалкавех, но като ми се постави ребром въпроса - и какво по-точно стана с течния шоколад?, нямаше мърдане.  Помнех , че се слага пудра захар, сухо мляко, масло и хубаво какао. Работих със съставките на тази рецепта, количествата наполовина -

300 гр захар
250 гр сухо мляко
125 гр масло
2 с.л. какао
1 пак. ванилия


  Сложих водичка  (около чаша) на котлона да заклокочи, изсипах захарта ( даже си мисля, че беше кристална)  и добавих маслото. Сухото мляко смесих добре с какаото ( д-р Йоткер)  и на тънка струйка им прибавих сиропа, като здраво бърках. Хубав шоколад стана. Палачинките не му липсваха особено

Лятото брахме предимно грозде. Миналата неделя привършихне с гроздобера. С едно изречение може да се каже - тази година грозде има, да видим сега какво вино ще стане. На село има една много стръмна градина, терасирана е донякъде, но пак е трудната градина. Там растат не особено лесни плодове и зеленчуци, засадени са и елхите, боровете и кипарисите от последните десетина Коледи.


         

това са събрани от градината дарове на последните дни на август, мострички:)

Сърцето на лятото е от диня

Тиквата , както неведнъж държа да споделя, е есенния ми фаворит. Октомврийският първенец. А за лятото това място държи динята. Скоро видях при Бети  красиво поднесени идеи за употребата на този летен дар в сорбе и коктейл . Аз не съм правила опити да я употребявам по различен начин, освен охладена и нарязана на вкусни триъгълни резенчета, е, понякога със сиренце. Бяло саламурено.
Татко имаше една леля, леля Дина. Живееха в Бургас, в една прекрасна стара къща с разскрибуцано дървено стълбище, точно до Грамофонa. Още помня миризмата на коридора и притеснителния звук на боядисаните с грозна кафява блажна боя стъпала, които изведнъж се стесняваха и ставаха триъгълни докато се качвахме и стигнехме високата бяла врата. На тази леля Дина аз съм казвала баба Диня. Баба Диня и дядо Лев - мъжът и се наричал Илия. Помня ги смътно, отдавна са преселници на по-добро (дано!) място. Скоро минах край Грамофона - сега там е почти невъзможно да се мине - тълпата е плътна и почти непропусклива, търся нещо общо с Ленин - Богориди...

Изобщо това с имената на улиците в Бургас ми е странно. Защото никога не съм ги свързвала с личностите, на които бяха наречени. Приемала съм ги и съм ги запомнила с онези имена без никакви питанки да са светвали в глават ми. Kато се прибирах сега в Бургас,  веднъж или два пъти се качих на такси - иначе предпочитам да го вървя този град, да го вдишвам и да си го наглеждам, ама до премала - някъде към 50 000 крачки ми беше рекордът за ден този път, та качвам се по принуда на такси и си караме по един булевард - за мен си е Карл Маркс, казвам го на глас, шофьорът е шокиран - гостенка от миналия век. Та това е булевард "Демокрация". Да ама не. Аз още свиквам с "новите" имена на улици и места като съм си в Бургас така епизодично и за малко. А се оказва, че детството е най-устойчивата част от човешкия живот, детските спомени са най-трайни и неотстъпчиви. Ленин, жълтата къща - баба Диня и дядо Лев.
Баба Диня остана в миналия век, дори в миналото хилядолетие - звучи съвсем стряскащо отдавна, улица Ленин, булевард Карл Маркс, детството ми - всичко е там. Сега се връщам с моите пораснали деца и търся да чуя някоя уличка да ми прошепне с глас от миналото...

Динята си е най-обичания ми летен плод, откак се помня. Може да се конкурира малко с пъпеша, но неговото превъзходство е нетрайно. Временно ме поувлече и пак се връщам към динята. Вероятно заради детството, заради безкрайните лета, увенчани с динени фенери, заради резените, които захапвахме направо с кората и заради петленцата, които любимите ми баби винаги ни отделяха,  щом срежеха диня. Петлето - сърцевината, най-вкусното и без семки място на плода. В живота детството е такова петленце. А сърцето на лятото е от диня. Тези дни си направих един такъв динен комплект. За дните, когато няма да червенее в тавата на масата.

Сърцето на лятото е от диня

Лепне от сладък сок
вътрешността му

Събира
деца със загорели ръце и крака
и мухи
много мухи

Лято има за всички

Облегнати по врати
клекнали на улицата
насядали по стълбите и тротоарите
с резени диня в ръка
всякакви хора ядат и плюят


Живеят лятото
като една сърцевина на диня

Поминуване в жегите (горещници)

Днес е първия ден от горещниците - народно название за дните 15, 16 и 17 юли. Както се очертава тази година няма да са умопомрачителни жегите в средата на юли, прогнозите са за слънчево и топло време, но миналата година...юли и август бяха се слели в един огнедишащ змей.

Аз все пак ще се съобразя с народните вярвания и ще се въздържам от месене и печене на хляб в тези три дни. Виж за къпането едва ли ще устискам до четвъртък....Градушката вече ни удари - на шести юли, и сърцето ми оттогава е със следи от градушка. Мъчително е да гледаш труда си така повреден.  Като пристигнахме по обяд на лозята да видим вредите и видях отблизо удареното грозде, ми се прирева. Постоянно ми се въртеше в главата Яворовото стихотворение, толкова съм стихотворно обременена. Човек с каквото и въображение да е надарен, (колкото и прокълнат) , рядко може в пълнота да си представи какво бедствие е градушката (пък и пожара, наводнението...всичко е било през последните 14 години).  Когато ти се случи, те поразява, направо отвътре те порязва и си казваш  - "Вярно бе, страшна работа!".
Няма смисъл да се тръшкаш. Станалото - станало. Не можеш да се сърдиш на небето. Само се надяваш до гроздобера да се разминава. Да не вали повече. Моля.

                                       

Миналата година беше истинска жега, но лозето иска точно това и гроздето беше сладко и много. Тази година времето си прави каквото си иска - обикновено му се радвам на непредвидимостта, но този път лично ме удари това му своенравие. Не му се радвам чак толкова вече - мъчно ми е и още ближа рани.

Припомних си миналогодишния юли, с далеч по-радостно сърце,  покрай едно стихотворение, което съм писала и няколко снимки. Толкова неща са други оттогава. Човек не предполага колко е безгрижен и щастлив и все гледа нещо да мрънкоти, да се оплаква, да не му е таман. А не трябва така. Благодарна съм за всичко и молитвата ми е - благодаря.

плитките на лука от миналата година - сплетен собственоръчно от мама

                                                     

                                     доматеното сърце на лятото (мамина градинка)


                                         

                                          първото грозде - перла, по това време сме го брали през 2012



Поминуване в жегите




Хванаха ни жегите,
Уроки да не ни хващат...


В жегите поминуваме с хляб, сирене и домати.
Диня. Праскови. Царевица.
Готвя понякога тиквички. Пресни картофи.
Крехък фасул. Пъстри салати.. 
Млечнобял леден таратор с орехи и копър.
Можем да минем с толкова малко.
Добре, че са жегите да ни напомнят
колко голям е хляба,
по челото целунат от юлското слънце.
Колко червени и сочни доматите от градината,
колко красиви плитките на лука,
провесени на стената.
Добре, че са жегите да ни налеят гроздето с такава сладост,
да му дарят великолепен аромат на мед,
та да ухае виното на мед от слънце.

Да! Да! Да! Добре, че са жегите,
които ме изцеждат и хвърлят в постелята
необичайно да мечтая за необичната ми зима
с млечнобял снежен тен и зелени кристалчета за обеци.

Ще минат и жегите.
Добре поминуваме с тях.

юли 2012 г.

Юли със слънчогледите и вредил се сладкиш с круши

Вече са изгрели навсякъде край пътя - малки златни слънца...Обичам слънчогледите. Като ги видя такива слънчеви ми иде да хвана златните им глави с две ръцe и да ги целуна по челата. Въздържам се, че децата ще ми се смеят. Влизала съм навътре сред нивите и е едно особено усещане между дебелите им тихи стебла. Загадъчно и потайно.  По-високи стават от мен, та като се завъртя виждам само стебла и листа, главите им над моята и обърнати към слънцето. Следят го, да не го изтърват от поглед. Много са ми интересни като обърнат гръб на пътя - всичките по слънцето зяпат. Изглеждат ми сърдити. Аз не им се сърдя. Обаче лично се обиждам, ако някой използва  израза "Слънчоглед партия". Не така! Хората има да гонят слънчогледите във верността и отдадеността си и никога няма да ги стигнат. Въртели се били...Ами въртят се, но само и единствено около слънцето. Съвсем позната история. 
Още има да растат тези слънчогледи, да наливат, да обожават слънцето. Още има лято!:)
                                           

..ще вземеш да ни изгубиш...

Да вземем да се изгубим със тебе
в една слънчогледова нива
когато цъфтят слънчогледите
и по-високо от главата ми стигат

Да вземем да хванем напряко
пътеката през средата
наоколо само зелено -
стъблата листата стъблата

Нейде през кръста на нивата
светът е в началото в края си -
слънчогледите златни отгоре
мълчаливо усмихнати траят си

                                                                                   

Тъй като вчера брах круши - така де, събирах ги от земята по-скоро, си припомних сладкиша с круши на Драго, който открих преди време при Мария. Правих го на няколко пъти - вкуснотия е!

видно е, че по есенно-зимно време съм го правила, но снимките не излязоха добри и чак сега се осмелявам да го покажа. С куража на слънчоглед!

Джулай, далеч от брега на морето, и два специалитета

Канехме се да тръгнем към два тази сутрин за морето, но така и не се наканихме...Пречки и препънки от всякакво естество, включително и дъждовно. Вчера се скъсА да вали. Захладня, обърна го почти на есен и юни се изтече с дъжда. Почти не забелязах как се стопи. Свърши се, изчезна. Опитът ми от други години сочи (ама сочен опит имам :), че Джулай може да ми се получи в който и да е юлски ден! Какво като не е първи, та юли си има цели 31 дни с изгреви при добро стечение на обстоятелства и време. Тъкмо за мен работа - да се оставя на течението пък когато ме добута до бургаския бряг...

Тази сутрин към пет небето изобщо не даваше знак, че ще ни огрее. В пет и половина още не се надявах да видя изгрева - толкова плътна облачност, че и двойна. Хоризонтът мрачнее, завзет от напластени до върха на небето облаци, а пред тях се пързалят бавничко други развлечени и космати дъждовни приятелчета. Иди и чакай. Ама аз съм си такава - чакам. Въоръжена с най-добрия за снимки телефон на детето се курдисах на терасата и много скоро бях възнаградена...
                                       

                                                    Поразкъсаха се тук-там завесите от облаци,

                                       

светлината си проправи път

слънцето изгря като в спектакъл за единствен зрител:)

Изгрев по поръчка. Джулай на почти двеста километра от морето, но като гледах тази сутрин прякото предаване от Камен бряг, там валеше като из ведро. Значи да не съжалявам. И не съжалявам. Друго си е да предстои морето...Толкова бързо минава времето ми с него, че по-добре да се поотложи малко. 

Слънцето се остави да го хвана и само след пет минути се скри, но важното е, че го улових. Първо обаче то ме улови, доста отдавна. В мрежите му съм вече толкова години и колкото и да боли понякога и в средата на лятото да мургавея прекалено от ласките му, слънцето е голяма моя любов. 

Сега по кулинарно същество. Миналата седмица бях изкушена от сладките думи на Ирма. Залепнах като муха в меда на словото и и не можах да се отлепя, докато не направих нейната бугаца. 

                                                           

Интересен вкус и аромат. Може би стана малко по-суха и недотам сладка, но това си е мой пропуск. Все гледам да сложа по-малко захар на сладкишите. Във всеки случай се хареса на повечето от нас.

Бавничко  и с наслаждение си я изядохме - в събота и неделя. Така е, Ирма, много засища. И със сигурност е полезна за стомаха! Покрай търсенето на мастикс попаднах на някои материали и се запознах с лечебния ефект на дъвката.

Другото предложение, което пробвах миналата седмица, са кюфтетата от леща на Диди. Спазих указанията и станаха от раз. С малко олио - между печени и пържени. Лещата е много полезен продукт, често я приготвям, откак разбрах, че ускорява метаболизма и е много полезна за очите. Изобщо - добре е честичко да се яде леща, дори и само заради притчата.

                                              

Обичам да си пия кафето със слънцето, сутрин по изгрев на терасата и днес направих тъкмо това. 

Изпих кафето си в компания на слънце.

Погледнах юли право във очите.

Огледа се в очите ми морето.